Отидох при Баба Заман и го заварих да чете на светлината на газеник стара книга.
— Какво искаш, послушнико? — попита ме той изнурено, сякаш само видът ми го уморяваше.
Отвърнах възможно най-прямо:
— Доколкото разбрах, учителю, Шамс от Тебриз си тръгва скоро. Искам да отида с него. Може би му трябва компания за из път.
— Не знаех, че държиш толкова на Шамс — рече подозрително учителят. — Или просто търсиш начин да се измъкнеш от задълженията си в кухнята? Изпитателният ти срок още не е приключил. Едва ли можеш да бъдеш наречен дервиш.
— Може би моето изпитание е да тръгна на път с човек като Шамс — споделих. Знаех, че е дръзко да го казвам, но въпреки това го изрекох.
Учителят сведе поглед и потъна в размисъл. Колкото повече мълчеше, толкова по-убеден бях, че ще ми се накара за безочието и ще повика готвача, за да му каже да ме държи по-изкъсо. Той обаче не го направи. Само ме погледна безнадеждно и поклати глава.
— Вероятно не си създаден за живот в братство, синко. Ами да, от седем послушници, поели по този път, остава само един. Имам чувството, че не си годен за дервиш и трябва да си потърсиш късмета другаде. Колкото до това да придружаваш Шамс по пътя, по-добре питай него.
След като ми даде разрешение, Баба Заман кимна любезно, но твърдо, за да ми покаже, че въпросът е изчерпан, и продължи да си чете книгата.
Натъжих се и се почувствах малък, но и странно освободен.
Шамс
Багдад, 30 септември 1243 година
Борейки се с халите, ние с коня тръгнахме на път веднага щом се зазори. Спрях се само веднъж, за да погледна назад. Дервишкото братство приличаше на птиче гнездо, сгушено сред черниците и храстите. Известно време в мислите ми току изникваше умореното лице на Баба Заман. Знаех, че се тревожи за мен. Но не виждах основателна причина. Бях поел на духовно пътешествие към Любовта. Какво лошо можеше да ми се случи? Такова беше десетото ми правило: «Изток, запад, юг, север — все едно е. Накъдето и да си поел, просто се увери, че всяко пътуване е пътуване навътре в теб. Ако пътуваш навътре към себе си, ще обиколиш надлъж и шир света и ще стигнеш отвъд него.»
Не че не предвиждах беди, но те не ме безпокояха особено. Каквато и участ да ме чакаше в Коня, за мен тя беше добре дошла. Като суфист бях научен да приемам бодила заедно с розата, трудностите заедно с красотите на живота. Оттук следва друго правило: «Акушерката знае, че няма ли болка, пътят на детето не може да се отвори и майката не може да роди. По същия начин, за да се роди ново «Аз», се искат мъки. Точно както глината трябва да мине през жежък огън, за да се кали, така и Любовта може да се усъвършенства само в болката.»
Вечерта, преди да напусна дервишкото братство, отворих всички прозорци в стаята си, за да пусна вътре звуците и миризмите на мрака. Отрязах на трепкащата свещ косата си. Тя падна на дебели кичури върху пода. После си обръснах брадата и мустаците и се отървах от веждите си. След като приключих, се огледах в огледалото, сега лицето ми беше по-будно и младо. Без косъмче по него, то беше изчистено от име, възраст и пол. Нямаше ни минало, ни бъдеще, беше запечатано навеки в този миг.
— Пътуването вече те променя — каза учителят, когато отидох да се сбогувам в стаята му. — А още не е започнало.
— Да, знам го — промълвих тихо. — Това е поредното от четирийсетте правила: «Търсенето на Любов ни променя. Който е тръгнал да търси Любов, съзрява по пътя. В мига, когато тръгнеш да търсиш Любовта, започваш да се променяш отвътре и отвън.»
Баба Заман се усмихна едва-едва и извади кадифена кутийка, която ми подаде. Вътре намерих три неща: сребърно огледало, копринена носна кърпа и стъкленица с мазило.
— Тези неща ще ти помогнат по пътя. Използвай ги при нужда. Ако загубиш някога уважение към самия себе си, огледалото ще ти покаже вътрешната ти красота. В случай че бъде опетнено доброто ти име, носната кърпа ще ти напомни колко чисто е сърцето ти. Колкото до балсама, той ще изцери раните ти, вътрешни и външни.
Погалих едно по едно нещата, затворих кутийката и благодарих на Баба Заман. Нямаше какво друго да кажа.
Щом птиците запяха и с първата утринна светлина по клоните заблещукаха капки роса, яхнах жребеца. Отправих се към Коня, не знаех какво да очаквам, но се уповавах на съдбата, приготвена ми от Всемогъщия.
Послушникът
Багдад, 30 септември 1243 година
Бях откраднал един кон и яздех зад Шамс от Тебриз. Колкото и да се опитвах да съм на безопасно разстояние от него, скоро видях, че е невъзможно да го следя, без той да ме забележи. Щом Шамс спря на един пазар в Багдад, за да се поосвежи и да купи едно-друго за из път, реших да му се покажа и се проснах пред коня му.