Ела
Нортхамптън, 24 май 2008 година
Бавно закусвай, това е най-важното ядене през деня. Твърдо убедена, че е така, Ела отиваше в кухнята всяка сутрин, и през седмицата, и в неработни дни. Смяташе, че хубавата закуска определя настроението за целия ден. Беше чела по женските списания, че семейства, които редовно закусват хубаво заедно, са по-сплотени и хармонични от семействата, в които всеки хуква да излиза от къщи полугладен. И макар да беше сигурна в резултатите от това изследване, Ела и досега не беше присъствала на радостната закуска, описвана по списанията. При тях закуската беше сблъсък на галактики, където всеки в семейството маршируваше под различен барабан. Всеки искаше за закуска нещо различно, което беше в пълен разрез с представите на Ела за общо хранене. Как можеше да има сплотеност на масата, при положение че един (Джанет) ядеше препечена филия със сладко, друг (Ави) нагъваше мюсли с мед, трети пък (Дейвид) си чакаше търпеливо бърканите яйца, а четвърти (Орли) отказваше да сложи и залък в уста? Въпреки това закуската беше важна. Ела я приготвяше всяка сутрин, решена никое от децата й да не започва деня с бонбон или друга нездравословна храна.
Тази сутрин обаче, след като отиде кухнята, Ела не се запретна да вари кафе, да стиска портокалов сок и да препича филийки, а първото, което направи, бе да седне на масата и да пусне лаптопа. Включи интернет, за да види дали се е получило писмо от Азис. За нейна радост имаше.
«Скъпа Ела,
Много се зарадвах да науча, че сте изгладили нещата с дъщеря ти. Колкото до мен, вчера призори си тръгнах от село Момостенанго. Странно, прекарах тук само няколко дни, а когато дойде време да се сбогувам, изпитах тъга, почти скръб. Дали някога ще видя отново това мъничко селце в Гватемала? Едва ли.
Всеки път, когато се сбогувам с място като това, имам чувството, че оставям там късче от себе си. Струва ми се, че независимо какво сме решили, дали да пътешестваме като Марко Поло, или да останем от люлката до гроба на едно място, животът е низ от раждания и смърти. Миговете се раждат, после умират. За да дойдат новите изживявания, старите трябва да си отидат. Нали?
Докато бях в Момостенанго, медитирах и се опитах да си представя аурата ти. Не след дълго пред мен изникнаха три цвята: топло жълто, свенливо оранжево и сдържано метално мораво. Имах чувството, че това са твоите цветове. Помислих си, че са красиви и поотделно, и заедно.
Последната ми спирка в Гватемала беше в Чахул, малък град с кирпичени къщи и деца с очи, мъдри не като за възрастта им. Във всяка къща жени на каква ли не възраст тъкат великолепни гоблени. Помолих една баба да ми избере един, обясних й, че е за жена, която живее в Нортхамптън. След като се позамисли, тя извади от огромната купчина отзад един гоблен. Заклевам се в Бога, в купчината имаше над петдесет гоблена във всевъзможни цветове. А гобленът, който старицата избра за теб, е само в три цвята: жълто, оранжево и мораво. Реших, че сигурно ще ти е интересно да узнаеш за това съвпадение, ако в Божията вселена изобщо има такова нещо.
Хрумвало ли ти е, че писмата, които си разменяме, може би не са плод на съвпадение?
С най-топли чувства:
Азис
П. П. Ако искаш, мога да ти пратя по пощата гоблена, а мога и да изчакам, докато се срещнем на кафе и ти го донеса лично.»
Ела затвори очи и се опита да си представи цветовете на аурата около лицето си. Любопитното беше, че се видя наум не вече като зряла жена, а като дете на около седем години.
В съзнанието й нахлуха много неща, спомени, за които си беше мислила, че отдавна е оставила зад себе си. Майка й, застинала с жабешкозелена престилка на кръста и мензура в ръка, с лице, което се беше превърнало в пепелява маска от болка, хартиените сърца, които се поклащаха, ярки и блещукащи, по стените, и тялото на баща й, което висеше от тавана, сякаш искаше да се слее с коледната украса и да придаде на къщата празничен вид. Ела си спомни как докато бе момиче, през цялото време обвиняваше майка си за самоубийството на баща си. В ония години си беше обещала, че щом се омъжи, винаги ще прави съпруга си щастлив и за разлика от майка си няма да допусне бракът й да се провали. В стремежа си този брак да бъде възможно най-различен от семейния живот на майка й, тя беше предпочела да се омъжи не за християнин, а за човек от своята вяра.
Едва преди няколко години беше престанала да мрази вече възрастната си майка и макар напоследък двете да бяха в добри отношения, истината беше, че върнеше ли се към спомените от миналото, Ела и досега се чувстваше зле.