По онези улици съм се нагледала на неща, за които нямам думи. След като напуснах гората, пътувах с войници, с гастролиращи актьори и цигани и обслужвах всички. После ме намери един мъж: с прякор Чакаловата глава, който ме доведе в този бордей в Коня. Съдържателката нехаеше откъде идвам, за нея беше важно да съм във форма. Много се зарадва, щом разбра, че не мога да имам деца и в това отношение няма да й създавам главоболия. Понеже бях ялова, ме нарече Пустинята, а по-после, за да поразкраси името, го промени на Пустинна роза, а аз нямах нищо против, защото обожавам рози.
Точно така възприемам и вярата — като скрита розова градина, където навремето съм се разхождала и съм вдишвала силното ухание, но където вече не мога да вляза. Искам Бог пак да ми бъде приятел. С този копнеж обикалям ли, обикалям градината, надявам се да намеря портичка, която ще ме пусне да вляза.
Когато двамата със Сусама стигнахме при джамията, направо не повярвах на очите си. Всяко кътче, дори мястото отзад, където обикновено седят жените, беше запълнено от мъже на всевъзможна възраст и с всякакви професии. Тъкмо да се откажа и да си ходя, когато забелязах, че един просяк освобождава мястото и си проправя път към изхода. Благодарих на звездите и се промъкнах на мястото му, оставяйки Сусама отвън.
Така се озовах на проповед на великия Руми в джамия, пълна с мъже. Не ми се мислеше какво ще стане, ако разберяха, че сред тях има жена, камо ли пък блудница. След като отпъдих всички мрачни мисли, насочих цялото си внимание към проповедта.
— Бог е създал страданието, та след него да усетим вкуса на радостта — каза Руми. — Нещата се проявяват чрез своите противоположности. А Бог няма противоположност, затова остава скрит — докато проповедникът говореше, гласът му се извисяваше и тътнеше като планински ручей, захранван от топящия се сняг. — Вижте колко ниско е земята и колко високо — небето. Знайте, че всички неща по земята са такива: наводнение и суша, мир и война. Каквото и да се случва, не забравяйте: всичко е създадено ненапразно от Бога, било то омраза и търпение, честност или коварство.
Докато седях там, разбирах, че всичко служи на някаква цел. Бременността на майка ми и войната в утробата й, неизлечимата самота на брат ми, дори убийството на баща ми и на мащехата ми, ужасните дни в гората и всички жестокости, които бях видяла по улиците на Константинопол: всички те по един или друг начин бяха допринесли за моята история. Зад всички изпитания имаше по-голям замисъл. Не можех да го изразя ясно, но го усещах с цялото си сърце. Докато онзи следобед слушах в препълнената джамия Руми, почувствах как като облак върху мен се спуска спокойствие, прелестно и носещо утеха точно както вида на майка ми, която меси хляб.
Хасан просякът
Коня, 17 октомври 1244 година
Безумно подразнен, седях под клена. Още ме беше яд на Руми за цветистото му слово за страданието, въпрос, по който той очевидно знаеше малко. Сянката на минарето пъплеше сантиметър по сантиметър през улицата. Ту се унасях, ту гледах минувачите и тъкмо да заспя, когато зърнах един дервиш, когото не бях виждал никога дотогава. Облечен в черни дрипи, с голяма тояга в ръка, обръснат и без вежди, със сребърна обичка на ухото, той изглеждаше много различен и аз просто не можех да откъсна очи от него.
Дервишът се оглеждаше наляво и надясно и не му трябваше много време, за да ме забележи. Вместо да ме подмине, както ме подминаваха всички, зърнали ме за пръв път, той долепи до сърцето си дясна длан и ме поздрави, сякаш бяхме двама стари приятели. Бях толкова изумен, че се огледах — да се уверя, че не поздравява друг. Но освен нас с клена друг нямаше. Смаян и объркан, все пак отвърнах на поздрава и също долепих ръка до сърцето си.
Дервишът тръгна бавно към мен. Сведох поглед, тъй като очаквах той да пусне в купичката медна пара или да ми даде комат хляб. Вместо това обаче мъжът приклекна, та очите ни да са на едно равнище.
— Селямюн алейкум, просяко — рече ми.
— Алейкум селям, дервишо — отговорих аз.
Гласът ми прозвуча пресипнало и чуждо. Беше минало много време, откакто ми се беше приисквало да кажа нещо на някого, и почти бях забравил гласа си.
Дервишът се представи като Шамс от Тебриз и попита как се казвам.