Върнеше ли се назад, в миналото, Ела си даваше сметка, че бунтарството никога не й е било в кръвта. Никога не беше пушила трева на скришни места заедно с момчетата, никога не я бяха изхвърляли от заведения, тя никога не беше взимала хапчета против забременяване, никога не беше устройвала скандали, никога не беше лъгала майка си. Никога не беше бягала от училище. Докато не навърши двайсет, не знаеше що е секс. Нейните връстнички правеха поголовно аборти или даваха новородените си деца за осиновяване, а Ела ги наблюдаваше отстрани, сякаш гледаше по телевизията предаване за глада в Етиопия. Натъжаваше се, че по широкия свят стават такива трагедии, ала истината беше, че не си представяше да споделя една и съща вселена с хората с по-малко късмет.
Дори в гимназията не беше ходила по купони. Предпочиташе в петък вечер да си стои у дома и да чете хубава книга, вместо да върши с някакви непознати дивотии по шумни партита.
— Толкова ли не можеш да си като Ела? — натякваха на дъщерите си майките от квартала. — Ето, виж, тя никога не си навлича неприятности.
Майките я обожаваха, а децата им я смятаха за смотанячка без чувство за хумор. Нищо чудно, че в гимназията нямаше много приятели. Веднъж един от съучениците й подметна:
— Знаеш ли какъв ти е проблемът? Гледаш прекалено сериозно на живота. С теб човек може да си умре от скука.
Тя го изслуша внимателно и каза, че ще си помисли.
През годините дори не беше променяла особено прическата си: дълга права коса с цвят на мед, която прибираше на непослушен нисък кок или сплиташе на плитка до кръста. Почти не слагаше грим, ако не броим кафеникавото червило и тревистозелената очна линия, с която според дъщеря й по-скоро скривала, отколкото да откроява сиво-сините си очи. При всички положения Ела все не успяваше да направи чертата еднаква и над двете очи и над едното тя винаги беше по-дебела.
Подозираше, че в нея има нещо сбъркано. Тя или се месеше и притискаше околните (например Джанет, когато реши да се омъжи), или беше прекалено вяла и хрисима (по отношение на изневерите на мъжа си). Сякаш имаше две Ели: едната искаше да държи под контрол всичко, а другата беше отчайващо мекушава. И тя не можеше да каже никога коя от двете ще надделее и кога.
Освен това имаше и трета Ела, която наблюдаваше безмълвно всичко и чакаше да й дойде времето. Точно тази Ела й каза, че е спокойна до степен на вцепенение, но че под повърхността дреме потисканото й «Аз» и бързо се трупат гняв и бунт, които всеки момент могат да се отприщят. Третата Ела предупреди, че ако и занапред продължава така, някой прекрасен ден тя неминуемо ще се взриви. И че е само въпрос на време.
Последния ден на май, докато обмисляше всички тези въпроси, Ела направи нещо, което не беше вършила от доста време. Замоли Бога или да й даде любов, която да я погълне изцяло, или да я превърне в пълна непукистка, на която й е все едно дали в живота й има любов.
— Избери каквото решиш, но много Те моля, побързай — допълни тя така, сякаш се беше сетила чак сега. — Може би си забравил, но вече съм на четирийсет години. И както виждаш, възрастта не ми се отразява добре.
Пустинна роза блудницата
Коня, 17 октомври 1244 година
Без дъх тичах и тичах по тясната уличка и нямах сили да се обърна назад. В белите ми дробове пареше, сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите, още малко, и щях да се свлека, когато накрая стигнах на оживения пазар и се скрих зад един зид. Чак тогава набрах смелост да погледна назад. За моя огромна изненада и облекчение след мен тичаше само един човек: Сусама. Той спря запъхтян до мен с ръце, които се клатушкаха непохватно отстрани при хълбоците му, и с изумено сърдито лице — не проумяваше какво ме е прихванало, та съм хукнала като луда по улиците на Коня.
Всичко се разигра толкова бързо, че чак на пазара успях да разбера какво всъщност е станало. Седях в джамията и прехласната, поглъщах бисерите мъдрост на Руми. Бях се залисала толкова, че не съм и забелязала кога момчето до мен случайно е настъпило края на шала, с който бях покрила лицето си. Докато се усетя, шалът се разхлаби и тюрбанът се плъзна встрани, при което се показаха лицето и малко от косата ми. Побързах да наместя шала и продължих да слушам Руми, убедена, че не е забелязал никой. Но когато вдигнах очи, видях, че от предния ред в мен се е вторачил един младеж. Квадратно лице, лениви очи, остър нос, присмехулно ухилена уста. Познах го. Беше Байбарс.