Той бе от досадните клиенти, с които никое от момичетата в бордея не желаеше да легне. Някои мъже уж искат да преспят с проститутка, а в същото време я обиждат. Байбарс беше от тях. Вечно пускаше мръснишки шеги и беше много избухлив. Веднъж наби едно от момичетата толкова жестоко, че дори шефката, която обича повече от всичко парите, му каза да се маха и никога вече да не се връща. Той обаче се появяваше отново и отново. Най-малкото следващите няколко месеца. После по причини, които не са ми известни, престана да посещава бордея и ние не го видяхме повече. А сега същият мъж седеше пред мен — беше си пуснал дълга брада като благочестив човек, но в очите му проблясваше същата ярост.
Извърнах поглед. Ала вече беше късно. Байбарс ме беше познал.
Той пошушна нещо на мъжа до него, после двамата се обърнаха и ме зяпнаха. След това ме посочиха на трети мъж и всички в редицата погледнаха един по един към мен. Усетих как се изчервявам и сърцето ми бие като обезумяло, но не можех и да се помръдна. Вместо това се бях вкопчила в детинската надежда, че ако стоя мирно и затворя очи, мракът ще ни погълне всички и няма да остави нищо, заради което да се безпокоя.
Когато се осмелих да отворя отново очи, Байбарс си проправяше път през гъмжилото към мен. Стрелнах се към изхода, но беше невъзможно да избягам, бях заобиколена от плътно море от хора. Байбарс ме настигна в миг и беше толкова застрашително близо, че усетих миризмата на дъха му. Сграбчи ме за ръката и изсъска през зъби:
— Какво търси тук една блудница? Нямаш ли срам?
— Много те моля… пусни ме — изпелтечих, но той май изобщо не ме чу.
При него дойдоха приятелите му. Груби, страшни, самоуверени, надменни, те воняха на гняв и оцет и ме обсипаха с обиди. Всички наоколо се обърнаха да видят каква е тази олелия и няколко души изцъкаха неодобрително, но никой не се намеси. С тяло, безжизнено като буца тесто, се оставих покорно да ме изтикат при изхода. Надявах се, че когато излезем на улицата, Сусама ще ми се притече на помощ, а в най-лошия случай ще избягам. Ала още щом се озовахме навън, мъжете станаха още по-войнствени и агресивни. Осъзнах ужасена, че в джамията са внимавали от уважение към проповедника и богомолците да не повишават глас и да не ме блъскат, докато навън, на улицата, вече нямаше какво да ги спре.
Изживявала съм и по-страшни неща, но се съмнявам някога да съм се чувствала толкова обезсърчена. След като години наред се бях колебала, днес бях направила крачка към Бога и как ми беше отвърнал Той? Беше допуснал да ме изритат от Неговия дом!
— Не биваше изобщо да ходя там — казах на Сусама с глас, пресеклив като напукан лед. — Знаеш ли, прави са. Една блудница няма какво да търси в джамия, в църква, в никой от Божиите домове.
— Бива ли да говориш така!
Обърнах се да видя кой го е казал и направо не повярвах на очите си. Беше странстващият дервиш без косми по главата. Сусама се усмихна до уши, радостен, че го вижда отново. Аз се спуснах да му целуна ръка, ала той ме спря още преди да съм го достигнала.
— Много те моля, недей.
— Но как да ти се отплатя? Задължена съм ти — рекох аз.
Дервишът сви рамене, явно не проявяваше интерес.
— Не ми дължиш нищо — възрази. — Не сме задължени на никого, освен на Бога.
Представи се като Шамс от Тебриз, а после каза най-странното нещо, което съм чувала някога:
— Някои хора започват живота със съвършена сияйна аура, после обаче губят цветовете си и помръкват. Ти май си от тях. Навремето аурата ти е била по-бяла и от крем, на жълти и розови точици, ала с годините е помръкнала. Сега е светлокафява. Не ти ли е мъчно за първоначалните ти цветове? Не искаш ли да се съединиш с истинската си същност?
Погледнах го, не знаех какво да кажа.
— Аурата ти е изгубила блясъка си, защото през всичките тези години си си втълпявала, че си мръсна отвън и отвътре.
— Но аз наистина съм мръсна — възразих и прехапах устна. — Толкова ли не знаеш с какво се прехранвам?
— Нека ти разкажа една история. И ми разправи ето какво:
«Веднъж една блудница минала покрай улично псе. Животното се задъхвало от прежурящото слънце, било жадно и безпомощно. Без да губи и миг блудницата си изула обувката и я напълнила от най-близкия кладенец с вода — да напои кучето. След това си продължила по пътя. На другия ден срещнала един суфист, много мъдър човек. Още щом я видял, той й целунал ръцете. Блудницата се изумила. Той обаче й казал, че е проявила към кучето чистосърдечна доброта и затова всичките й грехове са били опростени още на мига.»