Разбрах какво се опитва да им каже Шамс от Тебриз, но дълбоко в себе си не му повярвах. Затова рекох:
— Можеш да бъдеш сигурен, че и всички кучета в Коня да нахраня, пак няма да бъде достатъчно за изкуплението ми.
— Няма откъде да знаеш, това го знае само Бог. Пък и какво те кара да мислиш, че някой от мъжете, изтикали те днес от джамията, е по-близо до Бога?
— И да не са по-близо до Бога, кой ще им го каже? — отвърнах, понеже Шамс не ме беше убедил. — Ти ли?
Дервишът обаче поклати глава.
— Не, тези работи не стават така. Не аз, а ти трябва да им го кажеш.
— Нима смяташ, че ще ме послушат? Те ме мразят.
— Ще те послушат — отсече решително дервишът. — Понеже няма такова нещо като «те», както няма и «аз». Единственото, което трябва да сториш, е да помниш, че всичко и всички във всемира са свързани помежду си. Ние не сме стотици хиляди различни неща. Всички ние сме Едно.
Зачаках да ми обясни, но той продължи:
— Това е едно от четирийсетте правила: «Искаш ли да промениш начина, по който другите се отнасят към теб първо промени начина, по който самият ти се отнасяш към себе си. Не се ли научиш да се обичаш искрено, докрай, няма как да бъдеш обичан. След като достигнеш този етап обаче, бъди признателна за всеки бодил, който другите може би ще хвърлят по теб. Това е знак, че скоро ще вървиш под дъжд от рози» — известно време дервишът мълча, сетне добави: — Не можеш да виниш другите, че не се отнасят към теб с уважение, при положение че самата ти не се смяташ достойна за уважение.
Стоях и не можех да промълвя и дума — усетих как действителността, за която се бях вкопчила, бавно се изплъзва и отдалечава. Спомних си всички мъже, с които бях спала: как са миришели, как са ме галели с мазолести длани, как са крещели, докато са свършвали… Бях виждала как добри момчета се превръщат в чудовища, а чудовищата — в добри момчета. Преди време имах един клиент, който заплюваше проститутките, докато спеше с тях.
— Мръсница — ето какво повтаряше, докато ми плюеше в устата и по лицето. — Мръсна пачавра.
А този дервиш седнал да ме убеждава, че съм по-чиста и от планински извор. Възприех го като безвкусна шега, но когато се насилих да се засмея, звукът не мина през гърлото ми и накрая аз се разхлипах пряко волята си.
— Миналото е водовъртеж. Ако допуснеш да властва над сегашния миг, то ще те засмуче — каза Шамс, сякаш прочел мислите ми. — Времето е илюзия. Живей за мига. Само това е важно — след като го изрече, извади от вътрешния джоб на наметалото си копринена кърпичка. — Задръж я — подкани. — Подари ми я един добър човек в Багдад, но на теб ти трябва повече, отколкото на мен. Да ти напомня, че сърцето ти е чисто и носиш в себе си Бога — след тези думи дервишът грабна тоягата и се изправи, готов за път. — Просто се махни от бордея.
— Къде? Как? Нямам къде да отида.
— Нека това не те спира — отвърна с блеснали очи Шамс. — «Не се плаши къде ще те отведе пътят. Вместо това се съсредоточи върху първата стъпка. Това е най-трудната част и именно за нея носиш отговорност. Веднъж направиш ли първата стъпка, нека всичко следва естествения си ход, а останалото ще се нареди само. Не се носи по течението. Самата ти бъди течение.»
Аз кимнах. Не се налагаше да питам, и така бях наясно, че това е поредното правило.
Сюлейман пияницата
Коня, 17 октомври 1244 година
Беше малко преди полунощ, когато изпих на един дъх последната чаша и си тръгнах от кръчмата.
— Не забравяй какво ти казах. Мери си думите — предупреди ме Христос, докато ми махаше за довиждане.
Кимнах — чувствах се късметлия, задето имам приятел, който държи на мен. Но веднага щом излязох на тъмната безлюдна улица, усетих, че едвам се държа на крака от изтощение, каквото не бях изпитвал никога дотогава. Съжалих, че не съм взел със себе си шише вино, нямаше да ми дойде зле да си пийна малко.
Докато вървях предпазливо по разбития тракащ калдъръм, за миг си спомних мъжете от шествието с Руми. Заболя ме при спомена за ненавистта, мярнала се в очите им. Ако имаше нещо, което мразех най-много на този свят, това беше фарисейщината. Разни педанти и морализатори ме бяха упреквали толкова често, че само при спомена за тях ме побиваха тръпки.
Докато се борех с тези мисли, завих по една пресечка. Там беше по-тъмно от огромните дървета, надвиснали отгоре. Сякаш това не беше достатъчно, изведнъж луната се скри зад облак и аз бях обгърнат от плътен непрогледен мрак. Иначе все щях да забележа двамата пазванти, които се приближаваха към мен.