— Селямюн алейкум — поздравих прекалено весело в опит да прикрия тревогата си.
Но пазвантите не отвърнаха на приветствието. Вместо това ме попитаха какво търся по улиците в такава късна доба.
— Просто си се разхождам — промърморих аз.
Стояхме лице в лице, бяхме застинали в неловко мълчание, нарушавано само от воя на кучетата в далечината. Един от мъжете пристъпи към мен и ме подуши.
— Тук вони — избълва той.
— Да, смърди на вино — потвърди другият.
Реших да не задълбавам.
— Няма страшно. Вонята е само метафорична. Щом на нас, мюсюлманите, ние разрешено да пием само метафорично вино, значи и миризмата е метафорична.
— Какви ги дрънкаш, да те вземат мътните? — изръмжа първият пазвантин.
Точно тогава луната се подаде иззад облака и ни покри с мека слаба светлина. Сега вече видях мъжа отпред. Беше с квадратно лице, с издадена брадичка, леденосини очи и остър нос. Можеше да мине и за красив, ако не бяха ленивите очи и постоянно свъсеното лице.
— Какво търсиш по улиците в такава късна доба? — повтори мъжът. — Откъде идваш и накъде си се запътил?
Не се сдържах.
— Сериозни въпроси, синко. Ако знаех отговорите, щях да разбуля загадката защо сме се родили на този свят.
— Подиграваш ли ми се, боклук такъв? — подвикна смръщен пазвантинът и още преди да съм се усетил, извади камшик, с който изплющя във въздуха.
Направи го толкова зрелищно и превзето, че се изкисках. Следващото, което той стори, бе да стовари камшика върху гърдите ми. Удари ме толкова внезапно, че изгубих равновесие и паднах.
— Сега вече може би ще се научиш как да се държиш — заяви пазвантинът и прехвърли камшика от едната в другата си ръка. — Толкова ли не знаеш, че пиенето е голям грях?
Усетих топлата си кръв, главата ми се завъртя в море от болка, а пак не бях в състояние да повярвам, че този мъж, който можеше да ми бъде син, е стоварил върху мен бич насред улицата.
— Ами тогава давай, накажи ме — подметнах. — Ако Божият рай е запазен за такива като теб, предпочитам да горя в ада.
В пристъп на ярост младият пазвантин започна да ме налага с все сила с камшика. Затулих лицето си с длани, но това не ми помогна особено. В паметта ми изникна весела стара песен, която сякаш сама си излезе от разкървавените ми устни. Решен да не показвам колко ми е зле, с всеки удар на бича пеех все по-силно и силно:
«Целуни ме, любов моя,
сърцето ми вземи,
устните ти сладки като мед са,
дай да пия още от тях.»
От това пазвантинът се разлюти още повече. Колкото по-силно пеех, толкова по-силно ме удряше. И през ум не ми беше минавало, че в някого може да се натрупа такава злост.
— Стига, Байбарс! — каза ужасен другият пазвантин. — Спри бе, човек!
Побоят бе прекъснат точно толкова неочаквано, както и беше започнал. Исках да имам последната дума, да се заям, но кръвта в устата заглуши гласа ми. Присви ме стомах и още преди да съм се усетил, повърнах.
— Ти си развалина — укори ме Байбарс. — Сам си си виновен, заслужаваше си го.
Те ми обърнаха гръб и се отдалечиха в нощта.
Не знам колко съм лежал там. Може и няколко минути, а може и цяла нощ. Времето изгуби тежест, а заедно с него и всичко останало. Луната се скри зад облаците и ме остави не само без светлина, но и без представа кой съм всъщност. Не след дълго вече се носех из преизподнята, между живота и смъртта, и нехаех къде ще се озова накрая. После излязох лека-полека от вцепенението и от всички синини, от всички следи от камшика и рани по тялото си усетих безумна болка, която ме плискаше на талази. Виеше ми се свят, крайниците ми бяха изтръпнали. Стенех в това състояние като ранен звяр.
Сигурно съм изпаднал в несвяст. Когато отворих очи, шалварите ми бяха наквасени с пикоч и всичко ме болеше ужасно. Замолих се на Бога или да притъпи болката, или да ми даде нещо за пиене и точно тогава чух приближаващи се стъпки. Сърцето ми замря. Можеше да е някое бездомно хлапе, а можеше да е и крадец или дори убиец. После обаче си помислих — от какво толкова ме е страх? Бях достигнал точка, когато, каквото и да донесеше нощта, то вече не беше страшно.
От сумрака излезе висок и строен гологлав дервиш. Той приклекна до мен и ми помогна да седна. Представи се като Шамс от Тебриз и ме попита как се казвам.
— Сюлейман, пияницата на Коня, на твоите услуги — отвърнах и изплюх един избит зъб. — Радвам се да се запознаем.
— Тече ти кръв — пророни Шамс и се зае да ми бърше лицето. — Не само отвън, но и отвътре — след тези думи той извади от джоба на наметалото си сребърно шишенце. — Намажи си раните с този мехлем — рече ми дервишът. — Подари ми го един добър човек в Багдад, но на теб ти трябва повече, отколкото на мен. Знай все пак, че раната вътре е по-дълбока и трябва да се притесняваш именно от нея. Това тук ще ти напомня, че носиш в себе си Бога.