Пак по това време тя започна да си разменя с Азис З. Захара по няколко имейла всеки ден. По два, три, понякога по цели пет. Пишеше му за всичко и за нейна изненада той не се бавеше с отговорите. Ела не проумяваше как Азис намира време и дори интернет връзка, за да проверява електронната си поща, докато пътува по такива затънтени места. Но не й трябваше много време, за да се пристрасти към думите му. Не след дълго тя проверяваше пощата си при първа възможност: веднага щом станеше от сън и после след закуска, след като се върнеше от сутрешна разходка и докато приготвяше обяда, преди да отиде да свърши едно-друго, дори, след като излезеше се отбиваше в някое интернет кафене. Докато гледаше любимите си телевизионни сериали, докато режеше домати в Готварския клуб «Фюжън», докато говореше по телефона с приятелки или слушаше как близнаците дърдорят за училище и за домашните, държеше лаптопа включен, а пощата си — отворена. Ако нямаше нови писма от Азис, Ела препрочиташе старите. А получеше ли ново, неволно се усмихваше — радостна, но и смутена от онова, което ставаше. Защото наистина ставаше нещо.
Много скоро заради размяната на имейли с Азис Ела вече чувстваше, че спокойният й, подреден живот се променя. От човек, в чието житейско платно преобладаваха мътносивите и кафявите оттенъци, тя се превръщаше в жена с таен цвят: терзаещо яркочервено. И на нея това й харесваше.
Азис не беше от хората, които си падат по изтърканите любезности. Той смяташе, че си едва ли не мъртъв, ако не се ръководиш в живота си най-вече от сърцето, ако не се отвориш за любовта и не следваш пътя й така, както слънчогледът следва слънцето. (Ела се питаше дали не се е озовала в неговия списък с неодушевени предмети.) Азис не й пишеше за времето и за последния филм, който е гледал. Той й пишеше за други, по-дълбоки неща, например за живота и смъртта, и най-вече за любовта. Ела не беше свикнала да изразява чувствата си по такива въпроси, особено пък пред непознат, но може би жена като нея имаше нужда именно от непознат, за да сподели какво мисли.
Тя си мислеше, че и да има в кореспонденцията им намек за флирт, той е съвсем безобиден и би могъл да бъде от полза и за двамата. Те можеха да флиртуват, както стояха в далечни кътчета в безкрайния лабиринт на киберпространството. Благодарение на тези писма Ела се надяваше да си върне поне малко достойнството, което беше изгубила по време на брака. Азис беше от рядко срещаните мъже, които една жена можеше да обича, без да губи уважение към себе си. Той вероятно също можеше да открие нещо приятно в това да е център на вниманието на една американка на средна възраст. Киберпространството открояваше като през увеличително стъкло, но и смекчаваше офлайн поведението и даваше възможност да пофлиртуваш без чувството за вина (каквото Ела не искаше, тъй като вече го имаше в излишък) и да изживееш приключение, без да се излагаш на опасност (която Ела искаше, понеже в живота й никога не бе имало приключения). Сякаш отхапваше от забранен плод, без да трябва да се притеснява от допълнителните калории: нямаше да има никакви последици.
Ето защо сигурно беше богохулство семейна жена с деца да праща задушевни имейли на един непознат, но тя реши, че тъй като отношенията им са платонични, богохулството е сладко.
Нортхамптън, 5 юни 2008 година
«Бодро те поздравявам, любими Азис,
В един от предишните си имейли ми писа, че според теб е нелепо да си въобразяваме, че чрез разумния избор имаме някаква власт над хода на живота си, както е нелепо рибата да се опитва да има власт над океана, в който плува. Мислих много върху следващото ти изречение: «Представата, че «Аз»-ът може да натрупа познания, поражда не само напразни надежди, но и разочарования там, където животът не се покрива с очакванията ни.»
Вече е време да си призная: самата аз съм доста властна. Поне така ме определят хората, които ме познават най-добре. До неотдавна бях много строга майка. Бях наложила какви ли не правила (и повярвай, те далеч не са така меки, както правилата на твоя суфист!) и не допусках никой да ги оспорва. Веднъж голямата ми дъщеря ме обвини, че се държа като партизанка. Каза, че съм се окопала в живота им и от окопа съм се опитвала да засека всяка тяхна «неправилна» мисъл или желание!
Нали помниш песента «Que sera, sera?». Е, тя никога не ми е била любима. Никога не съм споделяла възгледа «Да става, каквото има да става», никога не съм се носела по течението. Знам, че си религиозен, аз обаче не съм. Доста често празнуваме семейно шабат, но самата аз не помня кога за последно съм се молила. (Ох, не, всъщност помня. Само преди два дни в кухнята, но това не се брои, понеже не толкова се молех, колкото се оплаквах на висшето «Аз».)