«Веднъж един философ срещнал суфист и двамата веднага се сприятелили. Говорили си дни наред, единият довършвал изречението на другия и обратно.
Накрая се разделили, а философът споделил за разговора:
— Той вижда всичко, каквото знам.
Суфистът пък заявил:
— Той знае всичко, каквото виждам аз.»
И така, суфистът си въобразява, че вижда, философът пък си въобразява, че знае. По мое мнение те не виждат нищо и не знаят нищо. Толкова ли не схващат, че ние сме най-обикновени ограничени и в крайна сметка тленни човеци и от нас не се очаква да знаем повече, отколкото трябва да знаем? Най-многото, на което може да се надява човек, е да се добере до най-повърхностни сведения за Всевишния. И нищо повече. Задачата ни е не да тълкуваме Божието учение, а да му се подчиняваме.
Когато Байбарс дойде у нас, ще обсъдим тези въпроси. Станало ни е нещо като навик, наш малък ритуал. След всяко нощно дежурство Байбарс яде супата и питката, които му поднася жена ми и ние се впускаме в разговор за състоянието на нещата. Драго ми е да гледам колко му се яде на това момче. То трябва да е силно. Такъв нравствен младеж като него има да върши много неща в безбожния ни град.
Шамс
Коня, 30 октомври 1244 година
Балконът в Шекерджийския хан. Седях на него преди срещата си с Руми, от която ме делеше точно една нощ. Сърцето ми ликуваше от великолепието на всемира, който Бог е създал по Свой образ, така че, накъдето и да се обърнем, да Го търсим и да Го откриваме. Въпреки това човеците го правят рядко.
Спомних си хората, които бях срещнал: просяка, блудницата и пияницата. Най-обикновени хора, поразени от разпространен недъг — бяха се отдалечили от Единия. Ето какви хора книжниците, изобщо не виждаха, докато седяха залостени в кулите си от слонова кост. Запитах се дали Руми е друг. Реших, че ако е същият, ще се превърна в проводник между него и отритнатите от обществото.
Градът най-сетне бе потънал в сън. В такава късна доба дори нощните твари не искаха да нарушават възцарилия се мир. Натъжавах се неописуемо, но в същото време и се въодушевявах, докато слушах как някой град спи и се питах какви ли истории се разиграват зад затворените врати, какви ли истории съм могъл да изживея и аз, ако бях избрал друг път. Всъщност обаче не аз бях избрал пътя. А пътят беше избрал мен.
Спомних си един разказ.
«Някакъв странстващ дервиш пристигнал в един град, жителите му не се доверявали на пришълци.
— Върви си! — креснали му. — Тук не те познава никой!
Дервишът отвърнал спокойно:
— Да, така е, затова пък познавам себе си и повярвайте, щеше да бъде много по-страшно, ако беше обратно.»
Докато познавах себе си, всичко беше наред. Който познава себе си, познава и Единия.
Луната ме озаряваше с топлото си сияние. Над града заръми дъждец, нежен като копринен шал. Благодарих на Бога за този блажен миг и се оставих в ръцете Му. Отново бях изумен колко крехък и мимолетен е животът и си припомних още едно правило: «Животът ни е даден за кратко и този свят не е нищо друго, освен повърхностна имитация на действителността. Само малко дете ще сбърка и ще помисли играчката за истинското нещо. Въпреки това хората или са заслепени от играчката, или без всякакво уважение я чупят и я изхвърлят. В този живот стой по-надалеч от всякакви крайности, защото те ще разрушат вътрешното ти равновесие.»
Суфистите не стигат до крайности. Суфистът винаги е мек и умерен.
Утре заран ще отида в голямата джамия и ще послушам Руми. Няма да се учудя, ако наистина е велик проповедник, както всички твърдят в един глас, но в крайна сметка широтата и обхватът на всеки говорещ се определят от онези, които го слушат. Думите на Руми може да са като дива градина, пълна с билки, лугачка, смърч и храсти, но посетителят има право да избере какво му харесва. Красивите цветя се обират веднага и малцина обръщат внимание на бодливите растения. А истината е, че именно от тях често се правят най-добрите лекове.
Мигар не е същото и с градината на любовта? Как любовта може да бъде достойна за името си, ако избираме само красивото и загърбваме трудностите? Лесно е да се радваш на хубавото и да не харесваш лошото. Това го може всеки. Истинското предизвикателство е да обичаш едновременно и хубавото, и лошото не защото без нощ няма ден, а защото трябва да надскочиш такива описания и да приемеш любовта в нейната цялост.