Остава само един ден до срещата ми с моя съратник. Сън не ме лови.
О, Руми! Властелин в царството на словото и значенията! Ще ме познаеш ли, когато ме видиш? Виж ме!
Руми
Коня, 31 октомври 1244 година
Благословен да е днешният ден, защото на него срещнах Шамс от Тебриз. В този последен ден на октомври във въздуха се долавяше нов хлад и вятърът се усили, за да възвести, че есента си отива.
Следобед джамията както обикновено беше препълнена. Проповядвам ли на големи множества, винаги внимавам да не забравям онези, които ме слушат, но и да не мисля постоянно за тях. И има само един начин да го постигна: да си представям множеството като един-единствен човек. Всяка седмица ме слушат стотици хора, аз обаче винаги говоря само на един човек: на онзи, който чува как думите ми ехтят в сърцето му и който ме познава както никой друг.
Когато накрая излязох от джамията, намерих коня си приготвен. В гривата на животното бяха вплетени сърмени нишки и мънички сребърни звънчета. Беше ми приятно да слушам как те подрънкват на всяка крачка, ала при толкова много хора, препречили пътя, беше трудно да напредваме бързо. Подминавахме с размерна крачка запуснати дюкяни и къщи със сламени покриви. Възгласите на молителите се смесваха с крясъците на малчуганите и виковете на просяците, решили да изкарат някоя пара. Повечето от тези хора искаха да се помоля за тях, някои просто желаеха да повървят редом с мен. Ала имаше и други, които бяха дошли с по-големи надежди и ме молеха да ги изцеря от смъртна болест или от зла прокоба. Именно те внасяха смут в душата ми. Толкова ли не виждаха, че не съм ни пророк, ни влъхва и не мога да върша чудеса?
След като завихме и се приближихме до Шекерджийския хан, забелязах странстваш, дервиш, който си проправяше път през гъмжилото и вперил пронизващи очи, крачеше напето право към мен. Движеше се леко и съсредоточено и излъчваше вид на самоуверена вещина. Нямаше никакви косми по себе си. Нито брада. Нито вежди. Ала колкото и открито да бе лицето му, изражението върху него беше непроницаемо.
Любопитството ми обаче беше разпалено не от външния му вид. През годините бях срещал из Коня всевъзможни странстващи дервиши, тръгнали да търсят Бога. Със смайващи татуировки, какви ли не обици по ушите и носа си, повечето изглеждаха така, та веднага им личеше, че са непокорни. Бяха или с дълга коса, или бръснати до голо. Някои каландари бяха дори с пробити езици и зърна на гърдите. Затова, щом видях дервиша, бях смаян не от външния му вид. А бих казал, от погледа му.
С пламнали черни очи, по-пронизващи и от кинжал, той стоеше насред улицата с вдигнати разперени ръце, сякаш искаше да спре не само шествието, а самия ход на времето. Усетих как от глава до пети ме пронизва тръпката на внезапното предчувствие. Конят ми се подплаши и запръхтя силно, като клатеше нагоре-надолу глава. Постарах се да го успокоя, но той стана толкова неспокоен, че тревогата му се предаде и на мен.
Направо пред очите ми дервишът се приближи до жребеца, който пристъпваше и хвърляше къчове, и му пошушна нечуто нещо. Животното задиша тежко, ала дервишът махна за последно с ръка и конят тутакси се успокои. През тълпата като вълна премина тръпка и аз чух как някой мърмори:
— Това е черна магия!
Без да обръща внимание какво става наоколо, дервишът ме изгледа с любопитство.
— О, велики книжнико на Изтока и Запада, слушал съм толкова много за теб. Дошъл съм днес да те питам нещо, стига да може.
— Казвай — подканих едва чуто.
— Е, първо трябва да слезеш от коня, за да си на едно равнище с мен.
Бях толкова изумен от думите му, че за миг изгубих дар слово.
Хората около мен явно бяха не по-малко стъписани. Никой дотогава не бе дръзвал да се обръща към мен така.
Усетих как от раздразнение лицето ми пламва и стомахът ме присвива, ала успях да овладея себелюбието си и слязох от коня. Дервишът вече ми беше обърнал гръб и се отдалечаваше.
— Ей, почакай, ако обичаш! — извиках, докато го догонвах. — Искам да чуя въпроса ти.
Той спря и след като се обърна, ми се усмихна за пръв път.
— Добре тогава, бъди така любезен и ми кажи, кой според теб е по-велик: пророкът Мохамед или суфистът Бистами?
— Що за въпрос! — отвърнах. — Как изобщо можеш да сравняваш нашия почитан пророк, мир на праха му, последния от пророците, с някакъв си безславен мистик?
Около нас се беше събрала любопитна тълпа, но дервишът явно нямаше нищо против. Той продължи да се взира изпитателно в лицето ми и настоя:
— Помисли, ако обичаш. Нима пророкът не е рекъл: «Прости ми, Боже, че не успях да Те опозная както подобава», а Бистами е заявил: «Хвала на мен, нося Бога под наметалото си». Щом единият се чувства толкова незначителен спрямо Бога, а другият твърди, че Го носи вътре в себе си, кой от двамата е по-велик?