Сърцето ми затуптя като обезумяло. Въпросът вече не ми се струваше толкова нелеп. Всъщност изпитах чувството, че се е вдигнало було, зад което ме чака интригуваща главоблъсканица. По устните на дервиша като лек ветрец мина бегла усмивка. Сега вече знаех, че не е безумец. Беше човек с въпрос — с въпрос, върху който дотогава не се бях замислял.
— Разбирам какво се опитваш да кажеш — подхванах, като се постарах той да не долови и най-малко трепване на гласа ми. — Ще сравня двете твърдения и ще ти кажа защо от заявлението на Бистами излиза, че той е по-велик, а всъщност е обратното.
— Целият съм слух — отговори дервишът.
— Божията любов е безбрежен океан и човеците се стремят да вземат от него възможно най-много вода. Ала в края на деня от размера на техния съд зависи колко вода са взели. Някои са с бурета, други — с ведра, трети пък имат само чаши.
Докато говорех, видях, че едва загатнатото презрение върху лицето на дервиша отстъпва място на открито признание, а после и на блага усмивка, както се усмихва човек, разпознал в думите на друг собствените си мисли.
— Съдът на Бистами е бил сравнително малък и той е утолил с една глътка жаждата си. Чувствал се е щастлив там, където е бил. Прекрасно е, че е разпознал в себе си божественото, но въпреки това Аз-ът пак не е тъждествен на Бога. Не е постигнато единение. Колкото до пророка, той е бил Божий избраник и е имал да пълни много по-голяма чаша. Точно заради това Бог го е попитал в Корана: «Не отворихме ли сърцето ти?». Така сърцето му се е разширило, а чашата му е станала огромна и той все не е могъл да утоли жаждата си. Но е чудно, че е казал: «Не Те познаваме, както подобава», макар и да е познавал като никой друг Бога.
Дервишът грейна в добродушна усмивка, кимна и ми благодари. Сетне сложи ръка на сърцето си — в знак на признателност, и стоя така няколко секунди. Когато погледите ни се срещнаха, забелязах, че в очите му се е прокраднала следа от благост.
Взрях се през рамото му в перленосивия пейзаж, какъвто е градът ни по това време на годината. В нозете ни се понесоха няколко сухи листа. Дервишът се вгледа в мен с ново любопитство и съм готов да се закълна, че за стотна от секундата видях в помръкващата светлина на залязващото слънце как го обгръща кехлибарена аура.
Той ми се поклони с уважение. Аз също му се поклоних. Не знам колко сме стояли така с надвисналото над главите ни теменужено небе. След малко множеството около нас запристъпва притеснено — беше наблюдавало разговора ни с изумление, граничещо с неодобрение. Никой дотогава не ме беше виждал да се кланям на някого и от това, че го бях направил пред някакъв си странстващ суфист, мнозина, включително най-близките ми ученици, се стъписаха.
Дервишът явно долови укора във въздуха.
— Аз ще тръгвам и ще те оставя на поклонниците ти — рече той с глас, заглъхнал до кадифен тембър, почти до шепот.
— Чакай — спрях го аз. — Не си отивай, много те моля. Остани!
Зърнах по лицето му следа от замисленост, тъга върху устните му, сякаш той искаше да каже още нещо, ала не можеше или се въздържаше. И в онзи миг, в онова мълчание чух въпроса, който дервишът не ми беше задал:
«Ами ти, велики проповеднико? Кажи ми колко голяма е твоята чаша?»
След това вече нямаше какво да си кажем. Бяхме останали без думи. Пристъпих към дервиша и се доближих толкова, че видях златните точици в черните му очи. Най-неочаквано ме обори странното чувство, че вече съм изживявал този миг. И то неведнъж, а над десетина пъти. Започнах да си спомням откъслеци от него. Забулен мъж, висок и снажен, с пламнали пръсти. И тогава се сетих. Дервишът, застанал срещу мен, бе не друг, а човекът, когото виждах насън.
Разбрах, че съм намерил своя спътник. Но вместо, както бях очаквал, да се почувствам на седмото небе от радост, бях скован от леден страх.
Ела
Нортхамптън, 8 юни 2008 година
Без да намира отговори на въпросите, които я обсаждаха, Ела установи, че в кореспонденцията й с Азис има много неща, които я озадачават, и най-вече това, че такава кореспонденция изобщо се води. Във всяко отношение двамата бяха толкова различни, че Ела недоумяваше какво изобщо ги свързва, та да си пишат толкова често.
Азис беше като пъзел, който тя си бе поставила за цел да подреди плочка по плочка. С всеки негов имейл поредната плочка от пъзела си идваше на мястото. Ела още не беше видяла цялата картина, но вече бе разбрала някои неща за човека, с когото си пишеше.