От блога на Азис беше научила, че той е професионален фотограф и ненаситен пътешественик, за когото да обикаля по най-затънтените кътчета на планетата бе точно толкова естествено, както за нея — да се разхожда в съседния парк. По душа неуморен номад, Азис беше ходил къде ли не и се чувстваше като у дома си и в Сибир, и в Шанхай, и в Калкута, и в Казабланка. Пътуваше само с раница на гърба и с тръстикова флейта и беше намерил приятели на места, които Ела дори не откриваше върху картата. Непреклонните граничари, невъзможността да получи виза във враждебно настроени държави, предавани по вода паразитни болести, стомашно-чревни разстройства, получени от заразена храна, опасността да го измамят, сблъсъците между правителствените войски и бунтовниците: нищо не можеше да го спре да престане да пътува на изток и запад, на север и юг.
За Ела Азис беше като шеметен водопад. Той се втурваше през глава там, където тя се страхуваше и да пристъпи. Първо действаше и след това се притесняваше — ако изобщо се притеснеше — за неща, за които Ела се колебаеше и се тревожеше и това я сковаваше. Преливаше от живот, а идеализмът и страстта му бяха прекалено големи, за да се вместят в едно тяло. Вживяваше се в какви ли не роли и това му се отдаваше прекрасно.
Ела се смяташе за либералка, за убедена демократка и за юдейка, която не следва слепешката предписанията на вярата, за бъдеща вегетарианка, която е преизпълнена с решимост някой ден да не хапва месо. Подреждаше въпросите в ясни категории и организираше своя свят почти както дома си, където блестеше от чистота. Умът й боравеше с два взаимно изключващи се и еднакво дълги списъка: нещата, които тя обичаше, противопоставени на нещата, които мразеше.
Макар и в никакъв случай да не беше атеистка и от време на време да спазваше с удоволствие някои обреди, Ела бе убедена, че религията е основният проблем, разяждащ света днес не по-малко, отколкото в миналото. Религиозните я дразнеха с нечуваната си наглост и самопровъзгласеното убеждение, че тяхната вяра е най-добра, фанатиците във всички вероизповедания бяха непоносими, но дълбоко в себе си Ела смяташе, че най-страшни са фанатиците мюсюлмани.
Азис обаче беше духовен човек: гледаше сериозно на религията и вярата, не се занимаваше с политика и не «мразеше» нищо и никого. Нямаше никакво намерение да се отказва от месото и споделяше, че за нищо на света не би се лишил от чиния добре приготвен шиш кебап. От атеист беше станал мюсюлманин някъде в средата на седемдесетте години, или както самият той се изразяваше на шега, «малко след Карим Абдул-Джабар и малко преди Кат Стивънс». Оттогава бе общувал със стотици мистици от всички страни и религии и ги обявяваше за свои «братя и сестри по пътя».
Убеден пацифист с подчертано хуманистични възгледи, Азис смяташе, че всъщност всички религиозни войни се свеждат до «езиков проблем». Според него езикът по-скоро прикривал, вместо да разкрива Истината и заради това постоянно възниквали недоразумения и неразбирателство между хората. В свят, където е пълно с грешки в превода, е безполезно да си непреклонен по който и да е въпрос, понеже не е изключено и най-непоклатимите ни убеждения да са плод на най-обикновено недоразумение. Като цяло човек не бива да проявява твърдост за нищо, защото «животът е такъв, че постоянно мени цветовете си».
Азис и Ела живееха в различни часови зони. В буквалния и в преносния смисъл на думата. За Ела времето се свеждаше най-вече до бъдещето. Голяма част от дните си тя правеше като обсебена, планове за догодина, за следващия месец, за следващия ден, че и за следващата минута. Дори за такива дреболии като пазаруването и поправката на някой счупен стол обмисляше предварително всичко до най-малките подробности и непрекъснато носеше в чантата си старателно съставени графици и списъци на нещата, които трябва да свърши.
За Азис времето бе вместено в сегашния миг и всичко останало беше илюзия. По същата причина той смяташе, че любовта няма нищо общо с «плановете за утре» и «спомените за вчера». Любовта можеше да съществува само тук и сега. Азис беше завършил един от най-ранните си имейли с думите: «Аз съм суфи, рожба на настоящия…»
«Колко странно, че го пишеш на жена, която мисли прекалено много за миналото и още повече за бъдещето, а някак не се докосва до настоящия миг» — бе отговорила Ела.
Аладин
Коня, 16 декември 1244 година