Беше ми отредено от съдбата да не присъствам, когато дервишът се е изпречил на пътя на баща ми. Бях отишъл с едни приятели на лов и се върнах на другия ден. Тогава вече целият град обсъждаше срещата на баща ми с Шамс от Тебриз. Всички се питаха кой е този дервиш и как така начетен човек като Руми го е взел толкова насериозно, че чак му се е поклонил.
Още от малък гледах как хората падат на колене пред баща ми и не си и представях, че може да стане и обратното, освен ако другият човек не е цар или велик везир. Затова отказах да повярвам и на половината от онова, което чувах, и не взех много присърце мълвата, после обаче се прибрах и мащехата ми Кера, която никога не лъже и не преувеличава, потвърди всичко. Да, странстващият дервиш на име Шамс от Тебриз наистина бил отправил пред всички предизвикателство към баща ми и не само това, ами бил дошъл да живее у нас.
Кой беше този непознат, появил се като гръм от ясно небе в живота ни? Изгарях от нетърпение да го видя с очите си, затова попитах:
— Е, къде е този човек?
— Тихо — пошушна малко притеснена Кера. — Баща ти и дервишът са в библиотеката.
Чувахме в далечината тихите им гласове, макар и да не разбирахме какво си говорят. Тръгнах натам, ала Кера ме спря.
— Опасявам се, че се налага да почакаш. Помолиха да не ги безпокоим.
Цял ден не излязоха от библиотеката. На следващия и последващия — също. Какво толкова си говореха? Какво общо имаше между баща ми и някакъв си дервиш?
Мина една седмица, после втора. Всяка сутрин Кера приготвяше закуска и оставяше подноса пред вратата. Каквито и вкуснотии да беше сготвила, двамата не се и докосваха до тях, задоволяваха се само с филия хляб на закуска и с чаша козе мляко вечерта.
Смутен и разтревожен, през цялото това време ходех като буреносен облак. По различно време на деня се опитвах да надзърна през някоя пролука или цепчица във вратата. Нехаех какво ще стане, ако те отвореха внезапно и ме завареха да подслушвам, затова прекарвах сгърбен там много време в опит да разбера какво толкова обсъждат. Ала единственото, което чувах, беше тих шепот. Не можех и да видя много. Завесите в стаята бяха спуснати наполовина, затова вътре беше сумрачно. Понеже не бях в състояние да чуя и да видя много, оставях умът ми да запълва тишината и да си измисля разговора, който двамата вероятно водеха.
Веднъж Кера ме намери с ухо, долепено до вратата, но не каза нищо. Сега вече тя искаше още по-силно и от мен да разбере какво става. Такива са си жените, любопитни.
Затова пък стана съвсем друго, когато брат ми, Султан Валад, ме завари да подслушвам. Той ме изгледа изпепеляващо и върху лицето му се появи кисела гримаса.
— Нямаш право да шпионираш хората, особено пък баща си — скара ми се той.
Аз свих рамене.
— Я ми кажи, братко, ама честно, не се ли тревожиш, че баща ни прекарва времето си с един непознат? Мина повече от месец. Татко загърби семейството си. Това не те ли разстройва?
— Татко не е загърбил никого — възрази брат ми. — Той намери в лицето на Шамс от Тебриз много добър приятел. Вместо да хленчиш и да се оплакваш като малко дете, би трябвало да се радваш за баща ни. Ако наистина го обичаш.
Само брат ми можеше да каже такова нещо. Бях му свикнал на особнячествата, затова не се засегнах от унищожителните му подмятания. Той винаги беше добричък, обичаха го всички роднини и съседи, беше любимият син на баща ми.
Точно четирийсет дни, след като баща ми и дервишът се затвориха в библиотеката, се случи нещо странно. Отново бях приклекнал при вратата и подслушвах: вътре по-дълго от обикновено се беше възцарила тишина, когато най-неочаквано дервишът каза:
— Минаха четирийсет дни, откакто сме се усамотили тук. Ден след ден обсъждаме поредното от Четирийсетте правила в религията на любовта. Вече приключихме и според мен е най-добре да излезем. Близките ти сигурно са разстроени, че те няма.
Баща ми възрази:
— Не бери грижа за това. Жена ми и синовете ми са достатъчно зрели, разбират, че може би имам нужда да прекарам известно време без тях.
— Е, за жена ти не знам нищо, но двете ти момчета са различни, както деня и нощта — отвърна Шамс. — По-голямото е тръгнало по твоите стъпки, опасявам се обаче, че по-малкото е поело по съвсем друг път. Сърцето му е разяждано от негодувание и завист.
Страните ми пламнаха от гняв. Как смееше да говори такива ужасни неща за мен, при положение че дори не ме беше виждал?
— По-малкият си мисли, че не го познавам, това обаче не е така — продължи подир известно време дервишът. — Докато се е свил с ухо, долепено до вратата, и ме наблюдава, аз също го наблюдавах.