Колкото е лесно да обобщиш стъпалата по пътя, толкова е трудно да ги изкачиш. Към препятствията, изникващи пред теб, се прибавя и следното: никой не ти обещава, че през цялото време ще се изкачваш. Пътят от първото до последното стъпало в никакъв случай не е само нагоре. Винаги съществува опасност да се препънеш и да се върнеш на по-ниските стъпала, понякога от горните падаш на първото. Не е чудно, че при толкова много капани по пътя само малцина във всеки век достигат до най-горните стъпала.
Затова, когато ми зададе онзи въпрос, Шамс търсеше не само сравнение. Той искаше да се замисля докъде съм готов да стигна и да залича личността си, за да бъда погълнат от Бога. В онзи пръв негов въпрос беше заложен втори.
— А ти, велики проповеднико? — питаше ме Шамс от Тебриз. — На кое от седемте стъпала се намираш? И как мислиш, имаш ли смелост да продължиш нататък, чак до края? Кажи ми колко голяма е чашата ти.
Кера
Коня, 18 декември 1244 година
Болезнено е, осъзнавам, да се оплаквам от съдбата си. И все пак няма как да не съжалявам, че не знам повече за религията, историята и философията, за всичко, което Руми и Шамс вероятно обсъждат ден и нощ. Понякога ми иде да се разбунтувам, задето съм била създадена жена. Родиш ли се момиче, те учат да готвиш и да чистиш, да переш, да кърпиш стари чорапи, да правиш масло и сирене, да храниш невръстни деца. Някои жени ги учат и на изкуството на любовта и как да бъдат по-привлекателни за мъжете. Но толкоз. Никой не дава на жените книги, които да им отворят очите.
През първата година от брака се промъквах при всяка възможност в библиотеката на Руми. Седях там сред книгите, които той обичаше толкова много, вдъхвах миризмата им на прах и на застояло и се питах какви ли тайни се крият в тях. Знаех колко обожава Руми книгите си, повечето от които му бяха наследство от неговия баща Баха ал-Дин. Особено обичаше, разбира се, «Маариф». Нощи наред будуваше до зори и го четеше, макар и да подозирах, че знае текста наизуст.
— Не бих заменил библиотеката на баща си, и да ми предлагат торби със злато — все повтаряше Руми. — Всяка от тези книги е безценно наследство от предците ми. Взел съм ги от баща си и ще ги предам на синовете си.
От горчив опит знам колко много значат книгите за него. Още първата година, след като се оженихме, ми хрумна един ден, когато бях сама вкъщи, да почистя от прах библиотеката. Свалих от лавиците всички книги и се заех да бърша кориците с парче кадифе, топнато в розова вода. Хората тук вярват, че има палав джин на име Кебикеч, който изпитва наслада да унищожава книги. За да не припарва до тях, във всяка книга слагат предупредителна бележка: «Стой и мирувай, Кебикеч, не се доближавай до тази книга!». Откъде можех да зная, че не само Кебикеч, но и аз не бива да се приближавам до книгите на мъжа си?
Онзи следобед избърсах прахта и почистих всички книги до последната в библиотеката. Докато се трудех, четях «Нов живот за религиозните науки» на Газали. Чак когато чух зад гърба си глух студен глас, си дадох сметка колко дълго съм стояла там.
— Какво правиш, Кера?
Беше Руми или някой, който приличаше на него — гласът беше по-суров като тон, по-строг като израз. През всичките осем години, откак сме оженени, не съм го чувала друг път да говори така.
— Чистя — изпелтечих с отпаднал глас. — Исках да те изненадам.
Руми отвърна:
— Разбирам, но много те моля, не докосвай повече книгите ми. Всъщност предпочитам изобщо да не влизаш в тази стая.
От този ден нататък не съм и стъпвала в библиотеката, дори и да съм сама в къщата. Разбрах и приех, че светът на книгите никога не е бил и няма да бъде за мен.
Но когато у нас дойде Шамс от Тебриз и те двамата с мъжа ми се заключиха за четирийсет дни в библиотеката, усетих как в душата ми се надига старо негодувание. В мен започна да кърви рана, за чието съществуване дори не подозирах.
Кимя
Коня, 20 декември 1244 година
Бях на дванайсет години, когато Руми ме осинови, а съм родена в семейството на прости селяни от една долина в планината Тавър. Истинските ми родители бяха отрудени, преждевременно състарени хора. Живеехме в малка къща и ние със сестра ми деляхме стаята с призраците на мъртвите си братя и сестри, общо пет на брой, починали от най-обикновени болести. Само аз в къщата виждах призраците. Сестра ми се плашеше, а майка плачеше, споменех ли какво правят духовете на малките. Напразно се опитвах да кажа, че е излишно да се стряскат и безпокоят, понеже никой от мъртвите ми братя и сестри не изглеждаше страшен или нещастен. Все не успявах да го обясня на семейството си.