Исках да отговоря вярно, така, че баща ми да се гордее с мен, а не знаех какво. Бях толкова притеснена, че от устата ми се изтръгна само отчаяна въздишка.
Ние с татко щяхме да се приберем с празни ръце на село, ако не се беше намесила младата жена. Тя ме хвана за ръката и рече:
— Просто му кажи истината за себе си. Всичко ще бъде наред, обещавам ти.
Вече се чувствах по-добре, затова се извърнах към Руми и заявих:
— За мен ще бъде чест да изучавам Корана заедно с теб, учителю. Не се страхувам от усърден труд.
Лицето на Руми светна.
— Много добре — каза той, после обаче замълча, сякаш се беше сетил за отблъскваща подробност. — Но ти си момиче. Дори и да учим усърдно и да бележим напредък, не след дълго ще се омъжиш и ще родиш деца. Годините на обучение ще отидат напразно.
Сега вече не знаех какво да отвърна и се почувствах обезсърчена, едва ли не виновна. Баща ми явно също се смути и най-неочаквано се зае да разглежда обувките си. И този път на помощ ми се притече младата жена.
— Припомни му, че съпругата му винаги е искала момиченце и сега ще се зарадва, ако той започне да те обучава.
Руми се засмя, когато му повторих думите й.
— Е, виждам, че си ходила у нас и си разговаряла с жена ми. Но от мен да го знаеш, Кера не се меси в задълженията ми на преподавател.
Младата жена поклати бавно и покрусено глава и ми прошепна в ухото:
— Кажи му, че си имала предвид не втората му съпруга Кера. А Джевер, майката на двамата му синове.
— Имах предвид Джевер — повторих, като изрекох внимателно името. — Майката на синовете ти.
Руми пребледня.
— Джевер е мъртва, детето ми — отвърна той глухо. — Но какво знаеш ти за покойната ми съпруга? Това някаква плоска шега ли е?
Баща ми се намеси.
— Сигурен съм, учителю, че не го е направила от зъл умисъл. Мога да те уверя, че Кимя е сериозно дете. Никога не се отнася с неуважение към по-възрастните.
Дадох си сметка, че трябва да кажа истината.
— Покойната ти съпруга е тук. Държи ме за ръка и ме насърчава да говоря. Очите й са тъмнокафяви и леко дръпнати, има красиви лунички и е облечена в дълга жълта дреха… — замълчах, защото забелязах, че младата жена ми показва чехлите си. — Иска да ти кажа за чехлите й. Те са от яркооранжева коприна, извезана с червени цветчета. Много са красиви.
— Донесох й ги от Дамаск — рече Руми и очите му се напълниха със сълзи. — Харесваше ги.
След тези думи книжникът потъна в мълчание и с угрижен вид се почеса по брадата. Но когато заговори отново, гласът му беше благ и дружелюбен, без следа от тъга.
— Сега вече разбирам защо според всички дъщеря ти има заложби — каза той на баща ми. — Да вървим у нас. Докато вечеряме, ще обсъдим бъдещето й. Сигурен съм, че от нея ще излезе отлична ученичка. И че тя ще засенчи много момчета — после Руми се извъртя към мен и попита: — Ще го предадеш ли на Джевер?
— Не е нужно да го предавам, учителю. Тя те чу — уверих го аз. — Каза, че трябвало да тръгва. Но че винаги те наблюдава с любов.
Руми се усмихна сърдечно. Баща ми също. Сега вече във въздуха витаеше непринуденост, каквато преди не бе имало. В онзи миг разбрах, че срещата ми с Руми ще има дългосрочни последици. Не бях близка с майка си, но сякаш за да поправи това, Бог ми даваше двама бащи, истинският и моят осиновител.
Ето как преди осем години дойдох в дома на Руми като срамежливо дете, жадно за знания. Кера ме обичаше и проявяваше по-голямо състрадание и от родната ми майка, а синовете на Руми ме посрещнаха с отворени обятия, особено по-големият, който с времето ми стана като брат.
В крайна сметка се оказа, че отшелникът е бил прав. Колкото и да ми беше мъчно за татко и за близките ми, няма и миг, в който да съм съжалявала, че съм дошла в Коня и съм се вляла в семейството на Руми. Под този покрив прекарах много честити дни.
Докато не се появи Шамс от Тебриз. Неговото присъствие промени всичко.
Ела
Нортхамптън, 9 юни 2008 година
Без някога да е обичала самотата, напоследък Ела установяваше, че я предпочита. Беше погълната от това да внася последните щрихи в рецензията си за «Сладко богохулство» и помоли Мишел за още една седмица отсрочка. Можеше да приключи и по-рано, но не искаше. Работата й даваше повод да се усамоти и да отложи семейните задължения и отдавна назрелия сблъсък със съпруга й. Тази седмица за пръв път пропусна Готварския клуб «Фюжън» — не й беше до това да готви и да бъбри с петнайсет жени със сходен живот точно когато самата тя не знаеше какво да прави със своя. В последната минута се обади да предупреди, че е болна.