Твърди се, че на мюсюлманин, приел християнството, му е най-трудно да признае Троицата. А на християнин, приел мюсюлманството — да се откаже от нея. В Корана Исус казва: «Раб съм аз на Аллах. Даде ми Той Писанието и ме стори пророк».
На мен обаче не ми беше трудно да повярвам, че Исус не е син, а само раб Божий. Много по-трудно ми беше да се откажа от Мария. Не съм го споменавала на никого, дори на Руми, но понякога копнея да видя добрите й кафяви очи. Погледът й винаги ми е вдъхвал спокойствие.
Истината е, че откакто в къщата ни влезе Шамс от Тебриз, съм толкова нещастна и объркана, че усещам как повече от всякога копнея за Мария. Подобно на треска, плъзнала бясно по жилите ми, потребността да се помоля на Мария ме връхлита със сила, над която почти нямам власт. В такива времена ме пие чувство за вина, сякаш мамя новата си вяра.
Не го знае никой. Дори съседката Сафия, моя довереница във всичко. Тя няма да ме разбере. Иска ми се да споделя с мъжа си, но не виждам как. Той е толкова отчужден, че се страхувам да не го отблъсна още повече. Доскоро Руми бе за мен всичко. Сега е чужд човек. И през ум не ми е минавало, че е възможно да живееш с някого под един покрив, да спиш в едно легло и пак да чувстваш, че той всъщност не е до теб.
Шамс
Коня, 12 юни 1245 година
Бива ли вярващите да сте толкова заблудени! Защо изобщо си давате труда да постите по Рамазан в Божието име и на Ейд да принасяте в жертва овца или яре като изкупление за греховете си, цял живот да се стремите да отидете на поклонение в Мека и по пет пъти на ден да падате на колене върху молитвеното килимче, щом в сърцето ви няма място за любов? Ако в сърцевината на вярата няма любов, тя не е нищо повече от дума, безжизнена и вяла, неясна и куха, нещо, което не можеш да усетиш истински.
Нима си въобразявате, че Бог пребъдва в Мека или в Медина? Или в някоя джамия? Как изобщо ви минава през ума, че Бог може да бъде вместен в някакво ограничено пространство, при положение, че Той казва съвсем недвусмислено как пребъдва не на Своето небе ни на Своята земя, а в сърцето на любимия раб.
Горко на глупците, които си мислят, че границите на тленния им ум са граници и на Всемогъщия Бог. Горко на невежите, които смятат, че могат да се пазарят и да разчистват дългове пред Бога. Нима тези хора си представят Всевишния като бакалин, който се опитва да претегли на везни добродетелите и злодеянията ни? Като писар, който прилежно записва в счетоводна книга нашите грехове, та някой ден да ни поиска сметка за тях? Така ли си представят те Единосъщния?
Бог не е нито бакалин, нито писар, Той е велик Бог. Жив Бог! За какво ми е мъртъв Бог? Жив е Той. Името Му е ал-Хайй: Вечно живия. Защо да се давя в несекващи страхове и притеснения и вечно да съм спъван от забрани и ограничения? Той е безгранично милостив. Името Му е ал-Уадуд. Достоен за хвала е Той. И аз Го възхвалявам с всичките си думи и дела, естествено и леко, както дишам. Името му е ал-Хамид. Как изобщо мога да богохулствам и да злословя, след като дълбоко в себе си знам, че Бог чува и вижда всичко? Името му е ал-Башир. Невъобразимо красив.
Ал-Джамал, ал-Кайюм, ал-Рахман, ал-Рахим. В глад и наводнение, изтерзан и жаден, ще пея и ще танцувам в Негова прослава, докато нозете ми се подкосят, докато се свлека и сърцето ми престане да бие. Ще направя на пух и прах себелюбието си, докато не се превърна в прашинка, в нищо, в пътник из чистата пустота, в прах от прахта на великото Му съзидание. Прославям с признателност и радост, без умора Неговото величие и всемилост. Благодаря Му за всичко, което ми е дал и което ми е отказал, понеже единствен Той знае кое е най-добро за мен.
Спомних си още едно правило в своя списък и усетих нов прилив на щастие и упование. Човекът има неповторимо място в Божието творение. «Вдъхнах му от Своя дух», казва Бог. Всички ние без изключение сме сътворени като Божии наместници на земята. Запитай се колко често се чувстваш наместник, ако изобщо се чувстваш такъв. Не забравяй, че на всеки от нас е възложено да открие в себе си божествения дух и да живее според него.
Вместо да се оставят на Божията Любов и да обявят война на себелюбието си, религиозните фанатици се опълчват срещу другите и отприщват вълна след вълна на страх. Понеже гледат на целия всемир с очи, замъглени от страх, не е чудно, че виждат все неща, от които да се плашат. Каквото и да ни сполети, било то земетресение, суша или друго бедствие, те го тълкуват като знамение за Божия гняв, сякаш Бог не е казал недвусмислено, че милостта Му е по-голяма от Неговия гняв. Те вечно негодуват заради едно или друго и сякаш очакват Всемогъщия Бог да се застъпи и да отмъсти за тях, окаяните. Животът им не е нищо повече от несекващо огорчение и враждебност, недоволство, толкова огромно, че където и да отидат, то ги следва като черен облак, помрачаващ и минало, и бъдеще.