Затова най-неочаквано му изпрати своя снимка. Беше на верандата с любимия Спирит, бе облечена в изрязана светлосиня рокля, която донякъде разкриваше извивките й. Усмихваше се — щастливо, но и някак смутено. Беше стиснала здраво нашийника на кучето, сякаш за да вземе от него малко сили. Небето над тях беше изпъстрено с всички оттенъци на сивото и на аленото. Снимката не беше от най-хубавите й, но в нея имаше нещо духовно, едва ли не отвъдно. Ела поне се надяваше да е така. Изпрати я прикачена към имейла, а сетне просто зачака. Това беше нейният начин да помоли Азис да й прати снимката си. Той го направи.
Щом я видя, Ела си помисли, че сигурно е правена някъде в Далечния изток, не че беше ходила там. На фотографията Азис беше заобиколен от десетина тъмнокоси местни деца на всякаква възраст. Беше облечен в черна риза и панталон и беше снажен, с орлов нос, високи скули и дълга тъмна къдрава коса, която падаше по раменете му. Очите му бяха два изумруда, преливащи от енергия и от още нещо, според Ела — състрадание. Азис беше с една обица и с гердан със сложна, непозната за Ела форма. В дъното се виждаше сребристо езеро с висока трева наоколо и в единия ъгъл се мержелееше сянка на нещо или на някого извън кадъра.
Докато разглеждаше мъжа на снимката и най-малките подробности по нея, Ела изпита чувството, че го познава отнякъде. Колкото и да беше странно, тя бе готова да се закълне, че вече го е виждала.
Внезапно разбра защо.
Шамс от Тебриз приличаше, и то не само бегло, на Азис З. Захара. Азис изглеждаше точно както Шамс беше описан в книгата, преди да поеме към Коня, за да се запознае с Руми. Ела се запита дали Азис съвсем преднамерено е обрисувал героя си така, че той да е със същата външност като неговата. Като писател може би бе решил да създаде главния герой по свой образ точно както Бог е създал по Свой образ човека.
Докато Ела си мислеше за това, й хрумна, че е възможно и друго. Че истинският Шамс от Тебриз е изглеждал точно както е обрисуван в книгата, което можеше да означава само едно: че между двамата разделени от осем века мъже има изумителна прилика. Беше ли възможно тази прилика да е извън властта на автора и той дори да не подозира за нея? Колкото повече мислеше Ела върху дилемата, толкова повече подозираше, че не е изключено Шамс от Тебриз и Азис З. Захара да са свързани по начин, надхвърлящ обикновения литературен похват.
Откритието неочаквано й повлия по два начина. Първо, прииска й се да се върне към «Сладко богохулство» и да прочете още веднъж, с различни очи, романа не толкова заради фабулата, колкото, за да намери писателя, скрит в главния му герой, да намери в Шамс от Тебриз Азис.
Второ, загложди я още по-голямо любопитство що за човек е Азис. Кой беше той? Какъв беше животът му? В един по-ранен имейл й беше казал, че е шотландец, но защо тогава беше с източното име Азис? Дали то беше истинското му име? Или той го бе приел като суфист? И между другото какво означаваше да си суфист?
Занимаваше я и друго: съвсем първите, почти неуловими знаци на желанието. Ела не го беше усещала от толкова отдавна, че трябваше да минат още няколко секунди, докато осъзнае какво точно чувства. Но желанието си беше налице. Силно, дразнещо и непокорно. Ела си даде сметка, че желае мъжа от снимката, и се запита какво ли е да го целуне.
Чувството беше толкова неочаквано и смущаващо, че тя побърза да изключи лаптопа, сякаш, не го ли направеше, мъжът от снимката щеше да я всмуче.
Байбарс воинът
Коня, 10 юли 1245 година
«Байбарс, синко, не се доверявай на никого, защото от ден на ден светът се покварява все повече» — повтаря чичо ми.
Твърди, че е било различно само веднъж — през Златния век, когато всичко се е крепяло на пророка Мохамед, мир на праха му. Откакто той е умрял, всичко вървяло надолу. Но мен ако питате, всяко място, където се съберат повече от двама души, се превръща в полесражение. Дори по времето на пророка хората са враждували, нали така? Войната е сърцевина на живота. Лъвът изяжда кошутата, а каквото остане от туловището, лешоядите го оглозгват до кост. Природата е жестока. Всяка твар без изключение на сушата, в морето и въздуха може да оцелее само по един начин: като е по-хитра и силна от най-заклетия си враг. За да останеш жив, трябва да се биеш. И толкоз.
Това важи и за нас. И най-лековерният ще види, че в наши дни, в нашия век няма друг начин. Преди пет години нещата приеха ужасен обрат, след като Чингис хан изпрати сто монголски дипломати да преговарят и те бяха избити до крак. Чингис хан се превърна в огнено кълбо от ярост и обяви война срещу исляма. Никой не знаеше как и защо са били изклани дипломатите. Някои подозираха, че Чингис хан сам е пратил да ги убият, за да тръгне на безпощаден военен поход. Нищо чудно и да е вярно. Човек никога не знае. Аз обаче знам, че за пет години монголците опустошиха всичко около Хорасан; откъдето и да минеха с препусналите си коне, след тях оставаше само разруха и смърт. А преди две години при Кьоседаг разгромиха силите на селджуките и превърнаха султана във васал, който плаща данък. Монголците не ни унищожиха само защото им е по-изгодно да ни държат роби.