Ела
Нортхамптън, 13 юни 2008 година
«Скъпа Ела,
Шамс е човекът, благодарение на когото Руми се преобразява от духовник с местно значение в световноизвестен поет и мистик.
Учителят Самид все ми повтаряше: «Дори и някои да са равностойни на Шамс, по-важно е къде са хората като Руми, които да го видят».
С най-топли чувства:
Азис»
«Скъпи Азис,
Кой е учителят Самид?
С най-добри чувства:
Ела»
«Любима Ела,
Дълго е за обясняване. Наистина ли искаш да знаеш?
С топли чувства:
Азис»
«Скъпи Азис,
Разполагам с предостатъчно време.
С обич:
Ела»
Руми
Коня, 2 август 1245 година
Богат е животът, преизобилен и пълен. Или най-малкото си мислиш така, докато не се появи някой, благодарение на когото разбираш какво ти е липсвало през цялото време. Подобно на огледало, в което се оглежда не онова, което го има, а онова, което липсва, този човек ти показва пустотата в душата ти — пустота, която упорито си отказвал да видиш. Той може да е любим, приятел или духовен учител. Понякога дете, за което се грижиш. Най-важното е да намериш душа, която да допълва твоята. Всички пророци дават все един и същ съвет: намери онзи, който да ти бъде огледало! За мен такова огледало е Шамс от Тебриз. Преди да дойде той, за да ме накара да се взря в най-стаените кътчета на душата си, не виждах основната истина за себе си: че колкото и преуспял и благоденстващ да изглеждам, дълбоко в себе си съм самотен и неудовлетворен.
Сякаш години наред съставяш свой личен речник. В него даваш определение на всички важни за теб понятия, например на «истина», «щастие» или «красота». На всяка повратна точка в живота се допитваш до този речник и не ти минава и през ум да оспориш написаното в него. После някой прекрасен ден при теб идва непознат, който изтръгва безценния ти речник и го изхвърля.
— Всичките ти определения трябва да се пренапишат — заявява ти той. — Време е да забравиш каквото си знаел.
И по причина, неведома за ума ти, ала очевидна за твоето сърце, ти не възразяваш, не се и сърдиш на този човек, а с удоволствие изпълняваш заръката му. Ето какво направи с мен Шамс. Благодарение на приятелството ни научих много. Но по-важното е, че той ме научи да забравя какво съм знаел.
Когато обичаш някого тъй силно, очакваш всички наоколо да изпитват същото — и те като теб да се радват и да изпадат във възторг. А когато това не се случва, се учудваш, после се обиждаш и се чувстваш предаден.
Как изобщо можех да накарам семейството и приятелите си да видят каквото виждах аз? Как можех да опиша онова, което не се поддава на описание? Шамс е моето Море на милостта и благодатта. Той е моето Слънце на Истината и Вярата. Наричам го Цар на Царете на Духа. Той е моят извор на живота, високият ми кипарис, величествен и вечнозелен. Дружбата му е като четвъртото четене на Корана: пътешествие, на което можеш да поемеш само вътре в себе си и което отвън изобщо не се долавя.
За съжаление повечето хора съдят по образите и мълвите. За тях Шамс е дервиш особняк. Смятат, че се държи странно и богохулства, че е съвсем непредсказуем и ненадежден. За мен обаче той е самото въплъщение на Любовта, която движи целия всемир: понякога се отдръпва в сянка и държи като спойка всичко, друг път се пръсва и се взривява. Такава среща се случва веднъж в живота. Веднъж на трийсет и осем години.
Още откакто Шамс се появи в живота ни, все ме питат какво толкова откривам в него. А аз няма как да им отговоря. Всъщност, който задава такъв въпрос, няма да разбере, а който все пак разбира, няма да го зададе.
Безпътицата, в която съм се озовал, ми напомня за Лейли и Харун ар-Рашид, прочутия халиф от династията на Абасидите. След като халифът научил, че един поет бедуин на име Кайс се е влюбил безнадеждно в Лейли и от любов към нея е изгубил разсъдъка си, заради което бил наречен Меджнун, или Лудия, го заглождило любопитство за жената, причинила такива страдания.
«Тази Лейли явно е страхотна жена — рекъл си той. — Превъзхождаща значително всички останали. Може би е невиждана красавица с рядък чар.»