— А сега върви, скъпа Кимя — пророни той, изричайки името ми като тъжна дума.
Излязох замаяна, с пламнали страни.
Чак след като се прибрах в стаята си, чак след като легнах на сламеника и се взрях в тавана с мисълта какво ли е да те целуне Шамс, се сетих, че съм забравила да го питам за четвъртото течение в реката — за по-дълбокия прочит на Корана. Какъв беше той? Как човек можеше да достигне такива дълбини?
И какво ставаше с онези, които се престрашаваха да се гмурнат?
Султан Валад
Коня, 4 септември 1245 година
Безпокоях се за Аладин често, като по-голям брат, но никога толкова много, както сега. Още от съвсем невръстен той си е сприхав, напоследък обаче е станал съвсем свадлив и избухва за щяло и нещяло. Готов е да се спречка едва ли не за всичко, колкото и безсмислено и дребно да е то, и сега е толкова раздразнителен, че дори децата по улиците се плашат, ако го видят, че се задава. Уж е само на седемнайсет години, а вече има около очите си бръчки, понеже все се въси и мръщи. Ето, и днес сутринта забелязах нова бръчка до устата му, понеже той я стиска през цялото време.
Бях се залисал, пишех върху пергамент от ярешка кожа, когато чух зад себе си тихо трополене. Беше Аладин, свил устни. Един Бог знае колко е стоял там и ме е гледал напрегнато с кафявите си очи. Попита ме какво правя.
— Преписвам една стара лекция на татко — отвърнах. — Не е зле да имаме препис на всичките му лекции.
— Притрябвали са ни — въздъхна той шумно. — Татко вече не чете лекции и проповеди. В случай че не си забелязал, не преподава и в медресето. Толкова ли не виждаш, че е загърбил всичките си задължения?
— Това положение е временно — уверих го аз. — Не след дълго ще започне отново да преподава.
— Само се заблуждаваш. Толкова ли не виждаш, че татко няма време за нищо и за никого, освен за Шамс? Странно, нали? Този тип уж е странстващ дервиш, а пусна корени у нас.
Аладин изсумтя презрително, искаше да се съглася с него, но когато не рекох нищо, започна да снове напред-назад из стаята. Не беше нужно да го поглеждам, за да усетя колко гневни и пламнали са очите му.
— Хората шушукат — продължи мрачно Аладин. — Всички питат едно и също: как тачен книжник като баща ни е допуснал да го манипулира някакъв си еретик? Доброто име на татко е като лед, който се топи на слънцето. Ако скоро не се вземе в ръце, нищо чудно и да не намери никога вече ученици в града. Никой няма да го иска за учител. И аз ще ги разбера.
Отместих пергамента и погледнах брат си. Всъщност си беше хлапак, макар че с всяко движение и изражение показваше, че вече се чувства мъж. За последната година се беше променил много и аз започвах да подозирам, че може би е влюбен. Не знаех кое е момичето, а близките му приятели не искаха да ми кажат.
— Разбирам, братко, че не харесваш Шамс, но той е гост в дома ни и е редно да го уважаваш. Не слушай какво говорят другите. Да ти призная, не виждам защо да правим от мухата слон.
Още щом изрекох думите, съжалих за наставническия тон. Но вече беше късно. Аладин се възпламенява като изсъхнало дърво.
— Муха ли? — изсумтя той. — Така ли наричаш бедата, която ни сполетя? Бива ли да си толкова сляп?
Взех друг пергамент и прокарах ръка по нежната му повърхност. Винаги ми е доставяло огромно удоволствие да възпроизвеждам думите на баща си и да си мисля, че така допринасям те да се запазят по-дълго. И след сто години хората щяха да четат учението на баща ми и да се вдъхновяват от него. Гордеех се, че играя някаква роля, пък била тя и малка, в предаването на това учение.
Без да спира да роптае, Аладин застана до мен и погледна със замислени огорчени очи какво правя. За стотна от секундата долових в очите му копнеж и видях лицето на момче, което има нужда от любовта на баща си. Със свито сърце разбрах, че той всъщност се сърди не на Шамс. А на баща ми.
Аладин се сърдеше на баща ми, задето не го обича достатъчно и е такъв, какъвто е. Татко може и да беше изтъкнат и прочут, но бе и напълно безпомощен пред лицето на смъртта, отнесла майка ни на такава крехка възраст.
— Шушукат, че Шамс е направил на татко магия — уточни Аладин. — И че бил пратен от асасините.
— От асасините ли? — ахнах аз. — Я стига.