Асасините бяха секта, известна с изтънчените си методи за убийства и с това, че не се страхуват да използват отровни вещества. Взимаха на мушка влиятелни хора и убиваха жертвите си пред очите на всички, за да сеят страх и паника. Бяха стигнали дотам да оставят в шатрата на Саладин отровен сладкиш с бележката «Сега вече ни падна в ръцете». А Саладин, този велик пълководец на исляма, сражавал се храбро срещу кръстоносците християни и превзел отново Йерусалим, не дръзна да тръгне на битка срещу асасините и предпочете да сключи мир с тях. Как изобщо му беше хрумнало на някого, че Шамс може да е свързан със секта, сееща терор?
Хванах Аладин за рамото и го принудих да ме погледне.
— Пък и не знаеш ли, че сектата вече не е, каквато беше едно време? От нея не е останало почти нищо, освен името.
Аладин се позамисли.
— Да, но се мълви, че Хасан Сабах е имал трима много верни военачалници. Напуснали са крепостта Аламут с обещанието да сеят терор и смут, където и да отидат. Хората подозират, че техен главатар е Шамс.
Вече губех търпение.
— Бог да ми е на помощ! Я ми кажи защо според теб един асасин ще иска да убива баща ни.
— Защото те мразят влиятелните хора и обичат да създават хаос, ето защо — отговори Аладин.
Беше толкова развълнуван от догадките за съзаклятничество, че по страните му бяха избили червени петна. Знаех, че трябва да внимавам.
— Виж какво, хората през цялото време говорят какво ли не — рекох му. — Не гледай сериозно на тези ужасни слухове. Изчисти съзнанието си от злобните мисли. Те те тровят.
Аладин простена от негодувание, въпреки това обаче аз продължих:
— Можеш и да не харесваш Шамс. Не си длъжен. Но заради татко трябва да му засвидетелстваш някакво уважение.
Аладин ме погледна огорчено и презрително. Разбрах, че по-малкият ми брат не само е сърдит на татко и вбесен от Шамс. Той бе разочарован и от мен. Смяташе, че с мнението си за Шамс проявявам малодушие. Може би си мислеше, че за да спечеля разположението на баща си, се умилквам и съм безгръбначен. Това бяха само мои подозрения, но те ме нараниха дълбоко.
Въпреки това не можех да се разсърдя на Аладин, а и да му се разсърдех, щеше да ми мине бързо. Той ми беше по-малък брат. За мен винаги щеше да си остане хлапакът, който гони улични котки, джапа по останалите след дъжда мръсни локви и по цял ден яде филии хляб, топнати в квасено мляко. Не можех да не виждам в лицето му момчето, което навремето е бил, възпълно и нисичко за възрастта си, момчето, което посрещна новината за смъртта на майка, без да пророни и сълза. Единственото, което направи, беше да забие поглед в краката си, сякаш изведнъж се беше засрамил от обувките си, и да свие долна устна, която остана съвсем без цвят. От устата му не се изтръгна ни дума, ни вопъл. А на мен ми се искаше да се разплаче.
— Помниш ли онзи път, когато се сби с едни съседчета? — попитах го аз. — Прибра се разплакан, с разкървавен нос. Какво ти каза тогава мама?
Аладин първо присви очи, сетне ги разшири — беше си спомнил, но не рече нищо.
— Каза ти, когато се ядосаш на някого, да замениш наум лицето му с лицето на човек, когото обичаш. Опитвал ли си се да замениш лицето на Шамс с лика на мама? Може би ще откриеш в него нещо, което да ти хареса.
Върху устните на Аладин се мярна усмивка, мимолетна и плаха като бързо отминал облак, и аз се изумих колко е смекчила тя изражението му.
— Вероятно мога — отвърна той, в гласа му не бе останала и следа от гняв.
Сърцето ми се разтопи. Прегърнах брат си, не знаех какво друго да му кажа. Когато ме прегърна и той, бях сигурен, че ще преразгледа отношението си към Шамс и не след дълго хармонията в дома ни ще се възстанови.
След всичко, което се разигра оттук нататък, едва ли съм могъл да греша повече.
Кера
Коня, 22 октомври 1245 година
Бог знае какво обсъждаха разгорещено онзи ден Шамс и Руми зад затворената врата. Почуках и без да чакам отговор, влязох с чиния халва върху подноса. Обикновено пред мен Шамс не казва нищо, сякаш с присъствието си му налагам да мълчи. И никога не обсъжда готварските ми умения. Всъщност почти не яде. Понякога имам впечатлението, че му е все едно какво ще поднеса, дали вкусна-превкусна вечеря или корав хляб. Този път обаче, още щом отхапа от халвата, очите му блеснаха.
— Невероятна е, Кера. Как я приготвяш? — попита.
И аз не знам какво ме прихвана. Вместо да приема похвалата, се чух да отговарям:
— Защо питаш? И да ти кажа, не можеш да я направиш.
Шамс ме погледна невъзмутимо и кимна едва-едва, сякаш се съгласяваше. Зачаках да отвърне нещо, ала той само продължи да стои и да мълчи спокойно.