Дали не умирах? Ако това наистина беше смъртта, в нея нямаше нищо ужасно. Притесненията ми се разсеяха. Бях се озовала на място, където царяха пълна чистота и лекота, във вълшебна земя, където не можеше да ме повали нищо. Изневиделица разбрах, че изживявам уплахата си и че за моя изненада тя не е страшна. Дали през цялото време не се плашех да се махна от бордея именно защото ме беше страх, че ще ме наранят? Зарадвана, проумях, че щом успявам да не се страхувам от смъртта, мога да напусна тази скверна дупка.
Шамс от Тебриз беше прав. Имаше само една мръсотия, мръсотията вътре в нас. Затворих очи и си представих другото си Аз: непорочно, разкаяно, то изглеждаше много по-младо и си тръгваше от бордея, за да навлезе в новия живот. Грейнало от младост и увереност, ето какво щеше да бъде лицето ми, ако усещах в живота си сигурност и любов. Образът беше толкова примамлив и истински, че въпреки кръвта пред очите ми и туптящата болка в ребрата аз не се сдържах и се усмихнах.
Кимя
Коня, януари 1246 година
Бързах, поруменяла и леко потна, да заговоря Шамс от Тебриз, бях набрала смелост да го попитам за най-задълбочения прочит на Корана. Исках да го направя от няколко седмици, но все не се откриваше случай. Уж живеехме под един покрив, а пътищата ни не се пресичаха. Но днес сутринта, докато метях двора, Шамс изникна до мен, беше сам и в бъбриво настроение. И този път успях не само да поприказвам по-дълго с него, но и да го погледна в очите.
— Как си, скъпа Кимя? — попита той весело.
Нямаше как да не забележа, че Шамс изглежда замаян, сякаш току-що ставаше от сън или бе получил поредното видение. Знаех, че ги получава, при това напоследък по-често отвсякога, и вече се бях научила да разчитам знаците. Получеше ли видение, Шамс пребледняваше и гледаше замечтано.
— Задава се буря — прошепна той, присвил очи срещу небето, където се въртяха сивкави снежинки, предвестници на първия сняг за тази година.
Стори ми се, че точно сега е време да му задам въпроса, който ме мъчеше.
— Помниш ли, веднъж ми каза, че всеки разбира Корана според дълбочината на прозрението си? — подхванах предпазливо. — Оттогава все искам да те питам за четвъртото равнище.
Шамс се извърна към мен и плъзна поглед по лицето ми. Харесваше ми да се взира внимателно в мен. Смятах, че в такива мигове, със свити устни и леки бръчки по челото, е най-красив.
— Четвъртото равнище е неизразимо — отвърна той. — Има равнище, след което езикът е безсилен. Щом навлезеш в зоната на любовта, вече не ти трябва език.
— Иска ми се някой ден да навляза в зоната на любовта — изпелтечих, веднага след това обаче се притесних. — За да чета Корана с по-голямо прозрение де.
Върху устните на Шамс заигра лека усмивка.
— Сигурен съм, че и това ще стане, ако го носиш в себе си. Ще се гмурнеш в четвъртото течение и тогава вече ще бъдеш реката.
Бях забравила смесените чувства, които единствен Шамс можеше да породи в мен. До него се чувствах и дете, което опознава наново живота, и жена, готова да отгледа в утробата си живот.
— В какъв смисъл «ако го нося в себе си»? — попитах го. — В смисъл ако ми е такава съдбата ли?
— Да — кимна той.
— Но какво значи «съдба»?
— Не мога да ти кажа какво е съдба. Единственото, което мога да ти кажа, е какво не е тя. Всъщност има правило по този въпрос. «Съдбата не означава, че животът ти е строго предначертан. Затова е признак на пълно невежество да оставиш всичко на съдбата и да не допринасяш дейно за музиката на всемира. Тази музика е всепроникваща и се състои от четирийсет различни равнища. Съдбата ти — това е равнището, където ще свириш своята мелодия. Едва ли ще смениш инструмента, но зависи единствено от теб доколко добре ще свириш.»
Сигурно съм го погледнала неразбиращо, понеже той реши, че е нужно да обясни. Хвана ме за ръката и я стисна леко. Каза с тъмни дълбоки очи:
— Разреши да ти разкажа нещо. И ми разправи ето какво:
«Веднъж една млада жена попитала един дервиш какво е съдба.
«Ела с мен — отвърнал той. — Нека погледнем заедно света!». Не след дълго двамата се натъкнали на шествие. Отвеждали един убиец на площада, където щели да го обесят.