Чуя ли такива небивалици, се смея и си тръгвам. Какво друго ми остава? Как раздразнителността на околните може да навреди на един дервиш? Дори и морето да погълне целия свят, как ще пострада една патица?
Въпреки това виждам, че хората около мен са разтревожени, особено Султан Валад. Буден младеж е, сигурен съм, че някой ден ще стане най-добрият съратник на баща си. И Кимя, сладката Кимя… Тя също изглежда притеснена. Но най-страшното на сплетните е, че с тях чернят и Руми. За разлика от мен той не е свикнал да злословят за него. Голяма мъка ми е да гледам как се разстройва от думите на невежите. Маулана притежава голяма душевна красота. Докато аз нося в себе си и красота, и грозота. На мен ми е по-лесно, отколкото на него, да се справям с грозотата на другите. Но как един начетен книжник, свикнал да води вглъбени разговори и да стига до логични заключения, да се справи с дрънканиците на невежите?
Не е чудно, че пророкът Мохамед е казал: «На този свят съжалявам три вида хора. Богаташът, който е изгубил богатството си, таченият човек, който е изгубил уважението към себе си, и мъдрецът, който е заобиколен от невежи.»
Все пак неволно си мисля, че във всичко това може би има и нещо добро за Руми. Злословията са необходима, макар и болезнена съставка от вътрешното му преображение. Цял живот той се радва на уважение и на безукорно име, хората му се възхищават и му подражават. Не знае какво е да не те разбират и да те осъждат. Нито пък, за разлика от другите, се е чувствал понякога самотен и уязвим. Егото му не е било наранявано, не е било дори малко накърнявано. А той има нужда от това. Колкото и да е болезнено, ако си поел по пътя, в крайна сметка е добре да злословят за теб. Такова е Правило номер трийсет: «Истински суфист е онзи, който, и да го обвиняват несправедливо, и да го осъждат поголовно, търпи безропотно и не изрича и една-едничка лоша дума за своите зложелатели. Суфистът никога не осъжда. Как е възможно да имаш противници, съперници и дори хора, които за теб са «други», при положение че изобщо нямаш «Аз»? Как е възможно някой изобщо да осъжда, при положение че има само Един?»
Ела
Нортхамптън, 17 юни 2008 година
«Беше така любезна, любима Ела, да ме помолиш да ти разкажа още. Ако трябва да съм откровен, не ми е лесно да пиша за този период от живота си, понеже той пробужда нежелани спомени. Но въпреки това продължавам:
След смъртта на Марго животът ми се промени до неузнаваемост. Хванах се с наркомани, не пропусках купоните, които продължаваха до сутринта, ходех редовно по нощните клубове на Амстердам, където преди не бях стъпвал, и търсех утеха и състрадание все на места, където не можех да ги получа. Превърнах се в нощна птица, сприятелявах се не с когото трябва, будех се в леглата на непознати и само за няколко месеца отслабнах над дванайсет килограма.
Първия път, когато смърках хероин, повърнах и ми прилоша, цял ден ме цепеше глава. Организмът ми беше изхвърлил дрогата. Това беше знак, но аз не бях в състояние да го видя. Още преди да се усетя, замених смъркането с инжекции. Марихуана, хашиш, ЛСД, кокаин — опитвах всичко, което ми паднеше в ръцете. Не ми трябваше много време, за да стана на парцал — душевно и физически. Каквото и да правех, бе подчинено на една цел: да се надрусам.
А щом се надрусах, измислях как по-зрелищно да сложа край на живота си. Опитах дори бучиниш, както е направил Сократ, но или отровата му не ми подейства, или онова, което купих зад един китайски ресторант, е било най-обикновено тъмно растение. Нищо чудно да са ми пробутали зелен чай и да са се посмели хубаво за моя сметка. Сутрин често се будех на непознати места с някой нов до мен, но със същата пустота, която ме ядеше отвътре. За мен се грижеха разни жени. Някои бяха по-млади, други — много по-възрастни. Живеех в къщите им, спях в леглата им, ходех по вилите им, ядях каквото ми сготвеха, носех дрехите на мъжете им, пазарувах с кредитните им карти и отказвах да им дам поне мъничко любов, която те искаха и която безспорно заслужаваха.
Животът, който бях избрал, бързо си каза думата. Останах без работа, останах без приятели, накрая изгубих и жилището, където двамата с Марго бяхме прекарали много щастливи дни. Щом се разбра, че вече не издържам на този начин на живот, отидох на квартира, където всичко беше общо. Над година и три месеца живях заедно с други в къща под наем в Ротердам. В нея нямаше врати, нито вътрешни, нито външни, нито дори в банята. Всичко беше общо. Песните, мечтите, джобните пари, дрогата, храната, леглата… Всичко, освен болката.