Веднага щом видях Магнолия, осъзнах, че мога да направя само две неща: или да се върна в стаята си и да забравя, че съм искала да бягам, или да мина през вратата и да си понеса последиците. Сърцето ми избра второто.
— Ей, Магнолия, по-добре ли се чувстваш? — попитах с надеждата, че гласът ми е прозвучал ведро и нехайно.
Лицето на Магнолия светна, но после тя пак се начумери — беше забелязала чантата в ръката ми. Нямаше смисъл да лъжа. Магнолия знаеше, че съдържателката ми е забранила да напускам стаята си, камо ли пък бордея.
— Тръгваш ли си? — ахна тя, сякаш дори въпросът я плашеше.
Не казах нищо. Сега беше неин ред да избира. Можеше или да ме спре и да предупреди всички какво съм намислила, или просто да ме остави да изляза. Магнолия се взря угрижено и огорчено в мен.
— Прибирай се в стаята си, Пустинна роза — рече ми. — Съдържателката ще прати Чакаловата глава да те догони. Толкова ли не знаеш как постъпи той с…
Но не довърши изречението. Това беше едно от неписаните правила в бордея: не отваряхме дума за нещастници, които бяха работили тук преди нас и си бяха отишли преждевременно, а в редките случаи, когато ги споменавахме, внимавахме да не изричаме имената им. За какво да ги тревожим в гроба? Те вече бяха приключили с живота и беше най-добре да ги оставим да почиват в мир.
— И да избягаш, как ще си вадиш хляба? — продължи да упорства Магнолия. — Ще умреш от глад.
Онова, което виждах в очите й, беше страх: не че ще се проваля и ще бъда наказана от съдържателката, а че може и да успея. Канех се да извърша онова, за което тя винаги бе мечтала, ала не бе дръзвала да опита, и сега ме уважаваше, но и ме мразеше за смелостта. За миг се разколебах и сигурно щях да се върна, ако в главата ми не продължаваше да ехти гласът на Шамс от Тебриз.
— Пусни ме да мина, Магнолия — рекох. — Няма да стоя тук и ден повече.
Чувствах, след побоя, който ми нанесе Байбарс, и след като видях смъртта в лицето, че нещо в мен се е променило необратимо. Сякаш бях изгубила всякакъв страх. При всички положения нехаех. Бях решена да посветя остатъка на живота си на Бога. За мен беше все едно колко ми остава, дали един-единствен ден или дълги години. Шамс от Тебриз беше казал, че вярата и любовта превръщат хората в герои, защото заличават в сърцата им страха и тревогите. Започвах да разбирам какво е имал предвид.
И най-странното бе, че Магнолия също го разбираше. Тя ме изгледа дълго и измъчено и бавно се отдръпна встрани, за да ми стори път.
Ела
Нортхамптън, 19 юни 2008 година
«Благодаря ти за състраданието, любима Ела.
Радвам се, че разказът ми ти е харесал и че често мислиш за него. Нямам навика да обсъждам с когото и да било миналото си, но колкото и да е странно, ми олеква, когато ти разказвам за него.
Прекарах лятото на 1977 година при неколцина суфисти в Мароко. Стаята ми беше бяла, малка и обикновена. В нея нямаше друго, освен най-необходимото: дюшек, газеник, кехлибарена броеница, цвете в саксия при прозореца, талисман срещу уроки и бюро от орехово дърво със стихосбирка на Руми в чекмеджето. Без телефон, без телевизор, без часовник и електрически ток. Това не ми пречеше. Години наред бях живял по общи квартири и не виждах защо да не оцелея и в братство на дервиши.
Първата вечер учителят Самид дойде в стаята ми да провери как съм. Каза, че съм добре дошъл да остана при тях, докато бъда готов да поема към Мека. Но имало едно условие: никакви наркотици!
Помня, лицето ми пламна като на малко дете, хванато да бърка в кутията с бонбони. Откъде бяха разбрали? Дали, докато ме е нямало, не бяха ровили в куфара ми? Никога няма да забравя какво ми каза при тази мисъл учителят: «Не е нужно, братко Крейг, да проверяваме багажа ти, за да разберем, че употребяваш наркотици. Очите ти са като на наркоман.»
И най-странното, Ела, е, че до онзи ден не се смятах за наркоман. Бях повече от сигурен, че се владея и че дрогата ми помага да преодолявам трудностите. «Едно е да притъпиш болката, съвсем друго е да я излекуваш — продължи учителят Самид. — Щом упойката те отпусне, болката пак си е там.»
Знаех, че е прав. Самонадеяно им връчих всички наркотици, които носех, дори хапчетата за сън. Не след дълго обаче се видя, че решителността ми не е достатъчно силна, за да ме измъкне от онова, което ми предстоеше да изживея. През четирите месеца, които прекарах в малкото братство, наруших обещанието си и над десетина пъти прекрачих чертата. Въпреки че бях чужденец, не ми беше никак трудно да намеря дрога, тъй като бях избрал опиянението пред трезвия ум. Една нощ се върнах в братството мъртвопиян и видях, че всички врати са залостени отвътре. Наложи се да спя в градината. На другия ден учителят Самид не ме попита нищо, а аз не тръгнах да се извинявам.