— Ти не се меси — заявих му аз. — Не изпълнявам заповеди на пияни дервиши. За разлика от баща си.
— Как не те е срам, Аладине — избухна татко.
Веднага усетих, че ме пронизва вина, но вече беше късно. Плисна ме негодувание, което смятах, че съм изкоренил.
— Не се и съмнявам, че ме мразиш точно толкова силно, колкото твърдиш — заяви Шамс, — но не мисля, че и за минута си спрял да обичаш баща си. Толкова ли не виждаш, че му причиняваш болка?
— А ти толкова ли не виждаш, че ни опропастяваш живота? — не му останах длъжен аз.
Точно тогава баща ми се спусна с мрачно стисната уста и вдигна ръка над главата си. Мислех, че ще ме зашлеви, и ми стана още по-неудобно, когато той не го направи — не пожела.
— Посрамваш ме — каза, без да ме поглежда в лицето.
Очите ми плувнаха в сълзи. Извърнах се и най-неочаквано се озовах лице в лице с Кимя. Откога ли стоеше там в ъгъла и ни наблюдаваше уплашено? Колко от караницата ни беше чула?
Толкова ме досрамя, задето баща ми ме е унижил пред момичето, за което исках да се оженя, че ме присви стомах и в устата ми остана лош вкус. Имах чувството, че стаята се върти около мен и аха — да се срути.
Нямах сили да стоя там и миг повече, затова грабнах връхната си дреха, изтиках встрани Шамс и изхвърчах от къщата, по-далеч от Кимя, по-далеч от всички тях.
Шамс
Коня, Февруари 1246 година
Бутилките вино стояха между нас, бяха пълни с мириса на гореща пръст, на диви треви и тъмни горски плодове. След като Аладин излезе, Руми се натъжи, така че известно време не можеше да говори. Излязохме двамата на покрития с преспи двор. Беше мрачна февруарска вечер, въздухът бе натежал от особена застиналост. Стояхме там, гледахме как облаците се носят и слушахме свят, който не ни предлагаше друго, освен тишина. Вятърът донесе отдалеч уханието на дъбрави с дъх на мускус и за миг ми се стори, че и на двамата ни се иска да напуснем завинаги този град.
После взех едната бутилка вино. Приклекнах до виещ се розов храст, бодлив и гол в снега, и започнах да изливам виното върху почвата под него. Лицето на Руми грейна и той се усмихна с присъщата си замислена, но и развълнувана усмивка.
Голата роза оживя бавно и изумително, а кожата й омекна и стана като на човек. Направо пред очите ни на нея се появи един-единствен цвят. Продължих да изливам виното и пъпката се обагри в прелестен топъл оранжев оттенък.
След това взех и втората бутилка и я излях по същия начин. Лекият оранжев цвят стана яркоален и грейна от живот. На дъното на бутилката беше останало вино само колкото за една чаша. Напълних я, изпих половината, а другата поднесох на Руми.
Той, този човек, който никога през живота си не беше и близвал алкохол, пое с разтреперани ръце чашата — откликна на жеста ми с лъчезарна взаимност, доброта и самообладание.
— Религиозните правила и забрани са важни — каза. — Но те не бива да се превръщат в безусловни табута. Именно с такова съзнание пия виното, което ти ми поднесе днес, убеден с цялото си сърце, че отвъд опиянението на любовта има трезвост.
Тъкмо да доближи чашата до устните си, аз я грабнах от него и я запокитих на земята. Виното се разплиска като капки кръв по снега.
— Недей да пиеш — рекох, понеже вече чувствах, че не е нужно да продължавам с това изпитание.
— Щом не си смятал да ме караш да пия това вино, защо изобщо ме прати в пивницата? — попита Руми и любопитно, и състрадателно.
— Сам знаеш защо — усмихнах се аз. — Духовното развитие обхваща цялостното ни съзнание, а не отделни негови страни. Правило номер трийсет и две: «Между теб и Бога не бива да стои нищо. Нито имами, нито попове, нито равини или други пазители на нравствеността или религиозното водачество. Нито духовни учители, нито дори вярата ти. Вярвай в своите ценности и правила, ала не ги налагай никога на другите. Ако постоянно разбиваш сърцата на хората, каквото и религиозно задължение да изпълняваш, то е безполезно. Пази се от всяко идолопоклонство, защото идолите замъгляват зрението ти. Нека твой водач бъде само и единствено Бог. Научи Истината, приятелю, но внимавай да не превърнеш истините си във фетиш.»