Тя свали поглед към чашата. Виното беше с прекрасен цвят — наситен и тъмен като рубин. За миг й се стори, че е зърнала по повърхността пъстроцветни искри, нещо като следа от светлинки, които я насочват. Може би наистина имаше следа. Всичко изглеждаше толкова нереално.
Дейвид мълчеше и обмисляше как най-добре да изложи каквото му се върти в главата и дали изобщо да го прави.
— Готов съм да ти простя и да забравя — отбеляза накрая.
В онзи миг на Ела й се искаше да каже много неща, сърцераздирателни и подигравателни, напрегнати и драматични, тя обаче избра най-лесното. Попита с блеснали очи:
— Ами твоите връзки? И за тях ли ще забравиш?
Сервитьорката им донесе поръчката. Ела и Дейвид се облегнаха и я загледаха как оставя чиниите по масата и пълни отново с подчертана любезност чашите. Когато накрая тя се отдалечи, Дейвид премести бързо поглед към Ела и попита:
— Заради това ли е? За отмъщение?
— Не — поклати тя разочаровано глава. — Не е за отмъщение. И никога не е било.
— Какво тогава?
Ела допря длани с усещането, че всичко и всички в ресторанта: посетителите, сервитьорите, готвачите и дори тропическите рибки в аквариума, са затаили дъх, за да чуят какво ще каже.
— Любов — рече тя накрая. — Обичам Азис.
Очакваше мъжът й да се затъркаля от смях. Но когато най-сетне събра смелост да го погледне в очите, върху лицето му се четеше само ужас, бързо заменен от изражението на човек, който се опитва да реши с възможно най-малко вреди някакъв проблем. Изведнъж Ела осъзна истината. «Любов» беше сериозна дума, заредена със смисъл и твърде необичайна за нея, жената, която преди беше отричала толкова убедено любовта.
— Имаме три деца — напомни с глъхнещ глас Дейвид.
— Да, и аз ги обичам много — заяви Ела със смъкнати рамене. — Но обичам и Азис…
— Стига с тази дума — прекъсна я мъжът й. Отпи от чашата голяма глътка и чак тогава продължи: — Допуснах големи грешки, но и за миг не съм преставал да те обичам, Ела. И никога не съм обичал друга. И двамата можем да се поучим от грешките си. От своя страна мога да обещая, че няма да се повтаря повече. Не е нужно занапред да ходиш да търсиш любов навън.
— Не съм ходила да търся любов навън — промълви тя по-скоро на себе си, отколкото на него. — Руми казва, че не се налага да търсим любовта извън себе си. Достатъчно е да премахнем спънките вътре в себе си, които ни отдалечават от любовта.
— О, Боже! Какво ти става? Не приличаш на себе си! Я стига с тая романтика, чу ли? Ела на себе си — тросна се Дейвид, сетне добави: — Много те моля!
Ела сбърчи чело и огледа ноктите си, сякаш нещо в тях я смущава. Всъщност си беше спомнила друг миг, когато самата тя бе казала почти същите думи на дъщеря си. Имаше чувството, че кръгът се е затворил. Кимна бавно и отмести салфетката.
— Може ли да си тръгваме? — попита. — Не ми се яде.
Онази нощ двамата спаха на различни легла. И първото, което Ела направи рано на другата сутрин, бе да напише писмо на Азис.
Фанатикът
Коня, Февруари 1246 година
— Бре, бре, бре! Тежко ни и горко! Шейх Ясин! Шейх Ясин! Чу ли за скандала? — възкликна Абдула, бащата на един от учениците ми, който се приближаваше към мен по улицата. — Вчера са видели Руми в една кръчма в еврейския квартал!
— Да, чух — потвърдих аз, — но не бях изненадан. Жена му е християнка, най-добрият му приятел е еретик. Какво друго очакваш?
Абдула кимна угрижено.
— Сигурно си прав. Трябваше да го предвидим.
Около нас се струпаха неколцина минувачи, дочули разговора ни. Някой предложи да не разрешаваме занапред Руми да проповядва в Голямата джамия. Най-малкото, докато не се извини пред всички. Аз се съгласих с него. Закъснявах за часа в медресето, затова ги оставих да си говорят и забързах нататък.
Открай време подозирах, че Руми има тъмна страна, която някой ден ще избие на повърхността. Но дори аз не бях очаквал да посегне към чашката. Беше страшно отблъскващо. Разправят, че Шамс бил основна причина за падението на Руми и че ако той не бил тук, Руми щял да си остане както преди. Аз обаче съм на друго мнение. Но не защото се съмнявам, че Шамс е злодей — той си е такъв — и че не влияе добре на Руми — влияе му, и още как, — въпросът обаче е защо Шамс не отклонява от пътя други книжници като мен? В крайна сметка те двамата си приличат повече, отколкото хората искат да признаят.
Чували са Шамс да заявява: «Книжникът живее според следите, оставени от писалката. А суфистът обича следите от стъпки и живее според тях!». И какво означава това? Шамс явно смята, че книжниците говорят и говорят, а суфистите ходят и ходят. Но и Руми е книжник, нали така? Или вече не се смята за един от нас?