Някои от учениците също се засмяха, но останалите продължихме да седим притихнали — чувствахме се все по-неловко. Часът свършваше и аз не виждах как този разговор може да завърши с добро.
Шамс от Тебриз явно също бе потиснат, защото изглеждаше умислен, едва ли не отчаян. Затвори очи, сякаш изведнъж бе повален от умора, движение, толкова леко, че бе почти неуловимо.
— По време на многото си пътешествия съм опознал не един и двама шейхове — рече той. — Някои бяха искрени хора, други обаче се отнасяха снизходително и не знаеха нищо за исляма. Не бих заменил за главите на днешните шейхове и прахта по старите обуща на човек, който истински обича Бога. По-добри от тях са дори актьорите в театъра на сенките, които играят роли зад завеса, понеже ако не друго, те поне признават, че онова, което изобразяват, си е чиста заблуда.
— Стига! Наслушахме се на брътвежите на раздвоения ти език — оповести шейх Ясин. — А сега се махай от класната ми стая!
— Не се притеснявай, тъкмо се канех да си тръгвам — увери го закачливо Шамс, после се извърна към нас. — Днес станахте свидетели на един отколешен спор, който води началото си още от времето на пророка Мохамед, мир на праха му — отбеляза дервишът. — Той обаче се отнася не само за историята на исляма. Ще го откриете в сърцевината на всяка от Авраамовите религии. Това е сблъсъкът между книжника и мистика, между разума и сърцето. Сами избирайте!
Шамс замълча за кратко, за да имаме време да осмислим докрай думите му. Усетих, че погледът му пада върху мен, и все едно узнах тайна: влязох в едно негласно неписано братство.
После дервишът допълни:
— В крайна сметка и вашият учител, и аз не знаем повече, отколкото ни позволява Бог. Всички играем своите роли. Ала е важно само едно. Светлината на слънцето да не бъде затъмнена от слепотата в очите на онзи, който отрича, който отказва да види.
При теми думи Шамс от Тебриз положи дясна ръка върху сърцето си и се сбогува с нас, включително с шейх Ясин, който стоеше встрани мрачен, без да откликва. Дервишът излезе и затвори след себе си вратата, оставяйки ни потънали в мълчание, толкова напрегнато, че известно време не можехме нито да изречем нещо, нито да се помръднем.
От унеса ме извади Иршад. Забелязах, че ме гледа с нещо като неодобрение. Чак тогава си дадох сметка, че дясната ми ръка е върху сърцето — поздрав към една истина, за която то бе прогледнало.
Байбарс воинът
Коня, май 1246 година
Безочлив, но несломен. Направо не повярвах на ушите си, когато чух, че Шамс е имал наглостта да се опълчи срещу чичо направо пред учениците му. Този човек нямаше ли срам? Жалко, че не съм бил в медресето, когато е отишъл там. Щях да го изритам още преди да е имал възможност да отвори скверната си уста. Аз обаче не съм бил там и доколкото разбрах, чичо е провел с него дълъг разговор, за който учениците не спираха да говорят. Но аз си имам едно наум за разказите им, защото те са несвързани и описват в прекалено благовидна светлина онзи негодник, дервиша.
Днес вечерта съм много изнервен. И то заради блудницата Пустинна роза. Не мога да си я избия от главата. Тя ми прилича на кутийка за накити с тайни отделения. Мислиш си, че я притежаваш, но ако ключовете от нея не са у теб, тя пак е заключена и недостъпна, дори и да я държиш в ръце.
Ако има нещо, което ме притеснява най-много, то е, че онази никаквица се остави да правя с нея каквото искам. Все се питам: Защо не започна да се защитава, когато изпаднах в пристъп. Защо просто лежеше на пода под краката ми, безжизнена като мръсен стар парцал? Ако и тя ме беше ударила или се беше разпищяла за помощ, щях да спра да я бия. Тя обаче се беше проснала неподвижно, с изскочили очи, със затворена уста, сякаш решена да не пада духом, каквото и да става. Наистина ли й беше все едно дали ще я убия? Хвърлих доста усилия да не ходя отново в бордея, днес обаче не издържах, толкова ми се искаше да я видя. Докато вървях натам, се питах какво ли ще направи, щом ме види. В случай, че се оплачеше от мен и нещата загрубееха, щях да подкупя или да сплаша онази дебелана, съдържателката. Бях обмислил и най-малките подробности и бях готов за всичко, само не и за това тя да е избягала.
— Как така Пустинна роза я няма? — избухнах аз. — Къде е?
— Забрави я тази блудница — заяви съдържателката, а после лапна един локум и избърса сиропа по пръстите си. Но след като видя колко съм разстроен, добави вече по-меко: — Защо не видиш другите момичета, Байбарс?
— Не ми трябват долнопробните ти пачаври, тлъста вещице. Искам да видя Пустинна роза, и то още сега.