При тези думи хермафродитът вдигна тъмните си остри вежди, ала не посмя да спори с мен. Сниши глас, сякаш се срамуваше от онова, което щеше да ми каже.
— Изчезнала е. Явно е избягала, докато всички сме спали.
Беше толкова нелепо, че чак ме напуши смях.
— Откога блудниците си тръгват от бордеите? — попитах аз. — Намери я незабавно!
Съдържателката ме погледна така, все едно ме виждаше, виждаше ме истински за пръв път.
— Кой си ти, че да ми се разпореждаш? — изсъска и впи в мен нагли малки очички, толкова различни от очите на Пустинна роза.
— Аз съм пазвантин, а вуйчо ми е големец. Мога да затворя тази дупка тук и да те изхвърля на улицата — заявих, после се пресегнах към купичката върху скута й и си взех от локума.
Беше мек и се дъвчеше лесно. Избърсах лепкавите си пръсти в копринения шал на съдържателката. От гняв лицето й стана мораво, но тя не дръзна да роптае.
— Какво съм виновна аз? — възкликна. — Виновен е онзи дервиш. Точно той убеди Пустинна роза да се махне от бордея и да намери Бога.
За миг не разбрах за кого ми говори, после обаче схванах, че това не може да е друг, освен Шамс от Тебриз.
Първо се бе държал непочтително с чичо направо пред учениците му, а сега това. Този еретик се беше самозабравил.
Ела
Нортхамптън, 26 юни 2008 година
«Безподобни, любими Азис,
Реших този път да ти напиша писмо. Както са се пишели едно време, с мастило, парфюмирана хартия и плик в същия цвят, върху който има пощенска марка. Днес следобед ще го пусна за Амстердам. Трябва да го пратя незабавно, защото, забавя ли се, вероятно няма да намеря сили да го направя никога.
Първо срещаш някого, човек, който е съвсем различен от хората наоколо. Той разглежда всичко в различна светлина и те кара да промениш, да изместиш ъгъла си на зрение, да видиш всичко наново — отвътре и отвън. Мислиш си, че можеш да стоиш на безопасно разстояние от него. Мислиш си, че все ще намериш пътя в тази красива буря, докато изневиделица не осъзнаеш, че си изтласкан в открито море и вече нямаш власт над нищо.
Не мога да кажа кога точно бях пленена от думите ти. Единственото, което знам, е, че нашата кореспонденция ме прави друга. Още от самото начало. Вероятно ще съжалявам, че съм го казала. Но тъй като цял живот съм съжалявала за неща, които така и не съм направила, не виждам нищо лошо в това поне веднъж да направя нещо, за което да съжалявам.
Откакто «се запознахме» покрай романа и кореспонденцията ни, мисля постоянно за теб. Прочета ли някой от имейлите ти, усещам как нещо вътре в мен се понася на вихрушка и си давам сметка, че от доста време не съм вкусвала такова доволство и вълнение. По цял ден не ми излизаш от главата. Разговарям с теб наум и се питам как ли би посрещнал всеки нов стимул в живота ми. Ако отида на хубав ресторант, искам и ти да си с мен. Видя ли нещо интересно, се натъжавам, че не мога да ти го покажа. Преди ден по-малката ми дъщеря попита дали съм правила нещо с косата си. Косата ми си е същата, както и преди! Но е вярно, че изглеждам различно, защото се чувствам различно.
После си напомням, че дори не сме се срещали. И това ме връща в действителността. И истината е, че не знам какво да правя с теб. Прочетох романа ти и предадох рецензията. (О, да, пишех издателска рецензия за него. Понякога ми се е искало да споделя мнението си с теб или поне да ти пратя рецензията, която предадох на литературния агент, но си казвах, че не е редно. Макар и да не мога да споделя подробности от рецензията, знай, че романът ми хареса страшно. Благодаря ти за удоволствието. Думите ти ще останат завинаги с мен.)
При всички положения «Сладко богохулство» няма нищо общо с решението ми да напиша това писмо или може би обратното, пиша го именно заради романа. Правя го заради онова, което става между нас, каквото и да е то, а също защото то ми оказва огромно влияние и аз нямам власт над него. Нещата стават сериозни и вече не мога да се справя с тях. В началото обичах въображението и разказите ти, после си дадох сметка, че всъщност обичам мъжа зад тях.
И сега не знам какво да правя с теб.
Както казах, трябва да изпратя това писмо незабавно. Не го ли направя, ще се наложи да го накъсам на парченца. Да постъпя така, сякаш в живота ми няма нищо ново, нищо необичайно.
Да, бих могла да постъпя както винаги и да се преструвам, че всичко е наред.
Бих могла да се преструвам, ако не беше тази сладка болка в сърцето ми…