Знаеше какъв е източникът на този неприятен шум: при младите жени красотата заменя духа, при старите жени духът заменя красотата. За съжаление, при мадам Роше едно нищо бе заменило друго нищо.
— Онова, което се случва в тази къща, е безбожно, казвам ви! Безбожно!
— Набожността произтича от желанието на всяка цена да играем роля в света — обясни спокойно Емил.
Икономката зяпна и устата ѝ заприлича на капан за мишки. Кафявите очи си останаха все така остри — нито една капка душевна топлина не замъгляваше погледа ѝ.
— Напускам — заяви задъхано тя.
— Браво на вас, мадам! Вървете си с Бога и го поздравете от мен. Кажете му да намине някой ден.
Емил изчака тежката дъбова врата да се затвори и ситните стъпки по чакъла на входната алея да се отдалечат. Познат шум.
След малко стана от старото кожено кресло и закуцука през дългия коридор и дневната с камината. На масичката за сервиране го очакваше простреляната купа със сметана. До нея стоеше буркан със захар, от който стърчеше дръжка на лъжица — същински пистолет. Емил намери телефона в кутията за хляб. Самият хляб бе сложен в шкафа за чисти кърпи, а кърпите бяха грижливо наредени в хладилника. Само кибрит нямаше никъде.
Паскал седеше в килера, силно притиснала колене към гърдите си, и се полюляваше ритмично. Въпреки болката Емил приседна до жена си върху студения каменен под. Познаваше Паскал от началото на живота си. Бе преживял разцвета ѝ, продължилия двайсет години връх на женската ѝ сила и красота, беше се наслаждавал на всеки час. Познаваше всички лица на жена си.
Помисли за острите ножове в кухнята. Не спираше газта на печката, не заключваше входната врата. Не искаше да погуби достойнството на Паскал, като я защитава от живота и от смъртта.
Смъртта — Ankou — беше странно нещо. Емил винаги се беше надявал да се насити навреме на живота и да не се притеснява от идването на Ankou. Защото всички пътища водеха към нея.
Обаче не стана така. Емил искаше да живее, повече от всякога! Вбесяваха го признаците на упадъка, студът в горската къща, чезнещата сила, паркинсонът. Каква нещастна съдба! Едва духът е достигнал своята зрелост и тялото започва да вехне.
Емил целуна жена си зад ухото — знаеше, че това ѝ харесва. Тя се закиска. Той се изправи с мъка и сложи на грамофона плоча на Мария Калас: гласът ѝ беше едно от малкото неща, които проникваха в съзнанието на Паскал, когато се оттегляше дълбоко в себе си.
Мариане спря силно изплашена. Срещу нея по горския път крачеше нервна жена и си мърмореше гневно. Мина покрай Мариане, без да я удостои с поглед.
След миг от гората се понесе оперна музика. Макар и с колебание, Мариане тръгна към звука. Прекоси поляна и се озова пред чудно имение: могъщи широколистни дървета, огромна тераса, обрасла с лози, каменни плочи, полукръгли прозорци… В подивялата зеленчукова градина и лехите с розови храсти избуяваха бурени.
Скоро Мариане забеляза, че по дърветата или на хладно в сенките са се настанили десетина котки, а в ъгъла на входната алея са се събрали няколко кучета.
Мариане обиколи къщата, докато гласът на Мария Калас изпълняваше зашеметяващи каденци.
— Ехо? Има ли някой? — опита се тя да надвика арията.
Появи се жена с табла в ръце. На таблата бяха наредени безброй чинийки.
— Бонжур! Аз съм вашата стюардеса за днешния полет на „Луфтханза“ от Рим до Франкфурт. — Непознатата се усмихна сърдечно. — Моля, затегнете коланите и не ги откопчавайте до края на полета.
Тя нареди чинийките с месо от омар върху каменните плочи, сякаш наливаше напитки на десет хиляди стъпки над земята.
Тази жена говореше на немски! От колко време не беше чувала родния си език?
— Колко… колко време ще летим? — попита Мариане.
Паскал Гоашон я дари с усмивка, която веднага отлетя.
— Нямам представа — отговори жално тя. — Почнала съм да забравям, разбирате ли?
Лицето ѝ изразяваше и радост, и тъга, но нищо окончателно. Паскал се обърна и започна да вика котките си да похапнат. Редеше име след име: Пети Шу — малката зелка, Фрамбоаз — малинка. Наведе се към Мариане и ѝ довери тайната си:
— Котките са души на починали и на вещици. Възможно е и да са живи, които се чувстват самотни и са изпратили котешката си душа да им търси дом.
Мариане последва жената в кухнята, където чакаше следващата табла. Веднага се сети, че това е закуската на кучетата, които бе видяла. Взе тежката табла от ръцете на непознатата жена и излезе след нея.
Паскал помилва една хрътка.
— Това е Мадам Помпадур. Основала е театър и порцеланова фабрика. Затова ѝ сервирам храната в севърски порцелан. Разбирате ли ме?