— Естествено.
— Официалните любовници — обясни поучително Паскал, докато хранеше кучетата. — Те били господарки на кралете. С вагината си са наложили повече правителствени решения, отколкото знаят историците.
— Разбрах — прошепна Мариане и се изчерви.
Червеникав пудел с отхапано ухо я подуши доверчиво.
— Това е Ан дьо Бретан, нашата кралица. Омъжила се за краля на франките, за да опази земята си. Създала „Къщата на принцесата“ с девет леки жени и четиресет почетни госпожици. Правителствен бордей.
Паскал гордо погъделичка пудела по корема.
Мариане се запозна и с другите метреси: мадам Дюбари, Джулия Фамезе и Ванеса де Катани, метресите на папа Александър IV, лейди Джейн Стюарт. Накрая Паскал ѝ показа дакел със стърчащи уши и опашка.
— Жюли Рекамие, на нея е наречен Рекамие. Приятелката ѝ баронеса Дьо Стал-Холщайн е казала следното за Германия: „страната на поетите и дакелите“.
— Поетите и мислителите — поправи я Мариане.
— О, няма значение — засмя се Паскал. — А вие коя сте?
— Казвам се Мариане Ланц.
— О, мадам Ланс. А аз се казвам Паскал.
— Какво ѝ е на градината ви, Паскал?
— Защо?
— Никога не съм имала такава градина.
— А какво сте имали?
— Морава.
— Морава ли? Това цвете ли е?
Мариане осъзна, че така няма да стигнат доникъде.
— Имате ли човек, който живее тук с вас и ви помага?
Паскал се замисли.
— Не знам — отговори след малко и в гласа ѝ звучеше тъга. — Знам само, че вече не съм в състояние да мисля както трябва. Но знаете ли, Мариан… най-лошото е да го знам и да не мога да направя нищо. Просто се случва. В един момент съм тук, а после всичко изчезва. — Тя улови ръката на Мариане. — В Америка хората вземат паспортите на глупавите лелички като мен, изрязват етикетите от дрехите им, откарват ги два щата по-нататък и ги свалят. Дъмпинг на лелки. Не постъпват много добре, нали?
Мариане поклати глава. Мисълта беше ужасяваща.
Емил седеше със скръстени ръце на терасата и наблюдаваше как двете жени обикалят подивялата градина. Остана с впечатление, че жената, в която бе познал новата готвачка на Ар Мор, изобщо не се изплаши от лудата му съпруга. Кой знае, може би и тя беше луда.
В Бретан лудите живееха лесно, докато на средностатистическите хора им беше доста трудно.
Само че тази жена не беше от Бретан, дори не беше французойка.
Емил влезе, куцукайки, в къщата, и се появи отново с кана вода с мед и чаши. Донесе и багета, шунка и сирене. Паскал забравяше, че трябва да се храни. Не изпитваше нито глад, нито жажда и Емил всеки ден ѝ напомняше да яде и да пие. Започнеше ли обаче, трябваше да ѝ каже да спре.
Паскал изяде цялата батета и заспа на кушетката в сянката на лозата. Една от котките се настани на корема ѝ. Емил зави жена си и закри лицето ѝ със сламената шапка.
Не предложи на Мариане нито вода, нито нещо за ядене. Не ѝ каза нито дума, не отговори на нейното „кенаво“ — бретонската дума за сбогуване.
20
Рожденият ден на Осеан и Лизет се развиваше катастрофално. Дузина петгодишни момичета лудуваха в Ар Мор, тъпчеха се със сладка кървавица и постоянно искаха от Пол да играе с тях. За бога, на какво би могъл да си играе един дядо с такива дребни същества? Накрая Мариане събра пищящите принцеси и ги заведе на кея с обещанието да играят на сляпа баба и да носят яйца в лъжица. Като си представи появата на кухненската фея, понесла касерола с яйца и букет от дървени лъжици, Пол избухна в смях. Момичетата останаха възхитени от нея и той успя спокойно да изяде порция черни миди с ябълки, киснати в сайдер.
Рожденият ден почти бе приключил. Оставаше му само да убеди близначетата да си легнат.
— Kement-man оа d’ann amzer… — подхвана той на бретонски. — Историята се случила по времето, когато пилетата още имали зъби. Живяло някога смело момче на име Морван. Живяло тук, съвсем наблизо, и копнеело да стане рицар. Като навършило десет години…
— Не, не, не! — прекъсна го Лизет. — Не искам да слушам глупавата история на Морван!
Сестра ѝ Осеан кимна.
— И аз не искам.
— Винаги ли искаш, каквото иска сестра ти? — попита я Пол.
На което Осеан отговори важно-важно:
— Но разбира се, ноно!
Тримата се бяха разположили удобно на старата холивудска люлка с изпокъсан син сенник. Лизет бе коленичила вляво от него и внимателно опипваше космите, които стърчаха от ушите му, а Осеан се бе свила на кълбо вдясно от дядо си и бе облегнала красивата си главица с разрошени светлокестеняви плитки на рамото му. Забележителното у нея беше, че си смучеше показалеца, не палеца.