— Не знам — отговори тъжно Мариане. — Никога не съм се надявала много.
— О, бедната! Добре е, че най-сетне сте тук. Ние постоянно се надяваме. На всичко. Това ни е в кръвта.
Паскал остави гарвана върху разклатената градинска маса и го покри със салфетка.
— Тази страна… Знаете ли, бретонците много държат на суеверията си. Затова понякога се чувстват по-важни от другите народи. Тук се намираме на края на света, ние му казваме на бретонски или келтски „пен-ар-бед“, тук слънцето залязва и навсякъде се усеща полъхът на смъртта — Анку. Вътре в нас постоянно цари полусянка. Ние обичаме тайнственото. Различното. Зад всеки камък и зад всяко дърво се надяваме да намерим чудо.
Паскал влезе в кухнята, която сигурно е била модерна през 30-те години на XX век.
— Искате ли кафе?
— Аз ще направя — предложи Мариане.
Наля вода в емайлирана тенджерка и напълни каната с кафе. Паскал ровеше в шкафовете и чекмеджетата.
— Къде ли може да са? — промърмори нетърпеливо тя. След малко подаде на Мариане пакет брашно. — Това ли беше за кафе?
— Не.
— Ами това? — Паскал ѝ показа бурканче с мармалад.
— Боя се, че не.
— Как да не съм странна, като нищо не е на мястото си! Нищо не намирам, разбирате ли? Не знам какво къде стои.
Мариане си спомни как през първия си работен ден в кухнята на Жанреми бе налепила навсякъде листчета с френски думи. Намери лепенки за буркани в хладния килер и ги размаха тържествуващо.
Докато Паскал пиеше кафе, Мариане надписа етикетите и ги налепи по шкафовете и етажерките. После се зае с килера. Паскал я наблюдаваше внимателно и четеше всеки надпис. Посочи буркан с мед и попита:
— Това е мед, нали?
— Точно така!
— А това е захар?
— Браво!
Паскал скочи и устремно прегърна Мариане. Емил, който бе влязъл незабелязано в кухнята, я погледна неодобрително и се зае да чете надписите на етикетите по шкафовете, тенджерите и уредите. Накрая тъмните му очи се впиха в лицето на Мариане.
— Какво търсите тук? — попита той на гърлен бретонски.
Мариане се обърна безпомощно към Паскал.
— Той се радва, че сте тук — преведе бързо тя.
Мариане не повярва нито дума.
— Аз… исках да помогна.
Паскал отново преведе.
Мариане не сведе поглед. Усещаше, че ако отстъпи, ще изгуби уважението на този затворен човек. Мигът се проточи безкрайно. Лицето на Емил си остана неподвижно и непроницаемо като праисторическа крайбрежна скала.
— Вие сте немкиня — установи той пренебрежително.
Паскал преведе.
— А вие сте нелюбезен — отвърна Мариане на френски.
Ъгълчетата на устата му потръпнаха. Емил примигна, по лицето му пробяга нещо като усмивка и за две-три секунди в очите му се появи светлина.
— Аз съм бретонец — поправи я той с доста по-мек тон и рязко ѝ обърна гръб.
— Според мен той ви хареса — заяви Паскал, въздъхна и добави: — Не му се сърдете. За нашето поколение немците не са просто съседите от север, а окупатори, погълнали нашата страна.
Мариане не се разсърди. Емил ѝ напомняше на баща ѝ. Въпреки това сърцето ѝ биеше като на зайче в капан. Собственият ѝ кураж я изненада като от засада.
Паскал плесна с ръце.
— Какво ще правим сега?
— Аз… трябва да се връщам в Ар Мор. Смяната ми започва след час. Лято е и хората не спират да ядат.
Лицето на Паскал помръкна.
— О! Аз пък си помислих… — Гласът ѝ пресекна.
— Да дойда ли утре пак? — попита Меко Мариане.
— Да, разбира се! Моля ви! — Паскал отново я прегърна и прошепна щастливо: — До утре, Мариан.
22
Над главата на Мариане биеше нова камбана, изпълнена с кураж и нетърпение.
За трети път прекарваше следобеда при Паскал, преди да започне вечерната смяна в Ар Мор. Въпреки че Емил почти не ѝ говореше, тя бе започнала да работи в подивялата градина.
Паскал донесе два мръсни червени работни комбинезона, вероятно останали от някой самолетен хангар, двете се облякоха и се заеха да скубят бурените и да ги трупат в една ръчна количка. През цялото време Паскал разказваше на пеещия си немски за своеобразието на народа, обитаващ края на света, и Мариане слушаше внимателно.
Миналата нощ в няколко села се бе провел празникът Лугх-насад — един вид празник на жътвата с конвент на друидите.
— Друиди ли? Нима тук все още има друиди?
— Бретан е пълен с друиди! Сигурно са трийсет хиляди. Невероятни са. На конвента обсъждат как ще протече Самхайн — това е нощта на 31 октомври срещу 1 ноември, когато живите се срещат с мъртвите. Срещата трябва да се планира много точно, нали разбирате?