Паскал плъзна ръка по брадичката си и по кожата ѝ полепнаха песъчинки.
— Как протича срещата между живите и мъртвите?
Паскал замислено помилва разцъфналите сини хортензии. После решително тръсна глава и заговори бавно, сякаш разкриваше голяма тайна:
— Вечерта преди Самхайн или както я наричаме още, са-ун или сам-хуин, небето и земята, животът и смъртта се изравняват и всички порти между световете се отварят. Старите и новите богове идват от другия свят и водят със себе си мъртвите. А на нас е разрешено да посетим тяхното царство.
Паскал посочи неопределено някъде в градината.
— Минаваме през морето, през кладенци или каменни гори, за да стигнем при феите, които ни очакват. Чакат ни и джуджета, и великани. Булото между световете е съвсем тънко, като паяжина. Някои от нас знаят как да го отместват настрана през всеки ден от годината.
— Защо мъртвите идват при нас точно на Самхайн? Сигурно… сигурно искат да ни дадат съвет?
Мариане мислеше за баба си. И за баща си. Много искаше да ги види и да поговори с тях. Паскал я гледаше сериозно.
— Не е лесно да влезеш във връзка с душите от другия свят. Това не е като да се обадиш по телефона. Някои от нас ги чуват със сърцето си. Други се нуждаят от друид или от вещица.
Емил докуцука от къщата с табла в ръце. Носеше студена вода с мед и този път бе поставил върху таблата три чаши. С мъка стигна до желязната масичка под старата ябълка, отрупана с вече зачервени плодове, и кимна кратко на Мариане.
Паскал отиде при него, прегърна го и затвори очи.
Мариане отново усети колко достойни един за друг бяха двамата в любовта си. В сърцето ѝ се надигна нежна привързаност.
Паскал помилва неподвижното лице на мъжа си и продължи да говори:
— Когато някой има проблем с тукашния и другия свят, вика друид. Нали знаете, хората имат много проблеми: един с жена си, друг с демони, трети с разстройство. Друидите съхраняват старото знание. Някога и племенните водачи търсели съвета им. Все едно дали ставало дума за религия, морал или практически въпроси — друидите винаги имали отговор.
— Имало ли е и жени друиди?
— О, разбира се, жените ставали жрици. Обичайно било да пратят някое момиче за два сезона при жрица, която да го обучи за гадателка, лечителка или друидка. Само че при едно условие: момичетата трябвало да изберат дали ще живеят като жрици, или ще се омъжат и ще останат завинаги със съпруга си. Любовта и мъдростта се изключват взаимно.
Паскал целуна Емил и той се оттегли в беседката, без да каже дума. Жена му откъсна едно глухарче.
— Всяка жена е жрица — обясни важно тя. — Всяка. — Обърна се към Мариане. Виолетовите ѝ очи бяха бистри като вода. — Големите религии и техните пастири са отредили на жената място, което не ѝ подобава. Смятат я за човек втора класа. Богинята станала бог, жриците били обявени за курви, а жените, които не пожелали да се подчинят — за вещици. Особеното у жената, способността ѝ да предчувства бъдещето, умът ѝ, лечителските способности, чувствеността ѝ — всичко това е било и продължава да бъде унижавано.
Паскал се изправи и започна да изтупва пръстта от работния комбинезон.
— Всяка жена е жрица, но само ако обича живота. Ако омагьосва и себе си, и свещените за нея хора. Време е жените да си спомнят какви сили са заложени у тях. Богинята мрази пилеенето, а жените често се пилеят.
Двете влязоха заедно в хладната сенчеста кухня. Мариане приготви храната на кучетата и котките и внимателно разпредели рибни и месни филета върху тънките порцеланови чинии. После излезе навън, плесна с ръце и извика:
— Уважаеми дами и метреси, скъпи плодове и зеленчуци, заповядайте на масата!
Нареди чинийките и глутницата се нахвърли върху храната като пирани върху откъснат крак. Мариане забеляза своя приятел, оранжево-белия котарак, и се засмя. Козината му блестеше като излъскан мрамор.
— Това тигърче си няма име. Защо?
Паскал облегна глава на рамото ѝ.
— Той е пътник — пошепна тя. — Само някоя бродеща душа може да му даде име. — Обърна се и погледна пронизващо Мариане. — Нали?
Мариане потрепери.
— Да — кимна тя и доби съвсем тихо: — Стига душата да знае накъде се е запътила.
— Благодаря, че не се отвращавате от мен — промълви Паскал.
Внезапно лицето ѝ се озари от радост.
— Ян! — извика тя, изведнъж отърсила се от меланхолията.
Разпери ръце и се затича към художника. Ян я прегърна сърдечно. Мариане усети как по необясними причини се изчерви. Скри мръсните си ръце зад гърба и за един абсурден миг си пожела да не е облечена в този безформен работен комбинезон, със сламена шапка на главата и зелени петна по лицето.