— Те се движат, но никой не ги вижда — продължи Сидони. — В Америка има една долина, долината на смъртта, там скални късове се движат по пясъка. Никой не ги вижда, виждат само следи от влачене. В продължение на стотици метри. Камъните се движат.
— Движат се, когато не ги гледаме… — промълви Колет.
Наистина ли говореха за камъни?
— Да — отговори шепнешком Сидони. — Никой не ги вижда как се движат.
— Аз пък си мислех, че имаме твърдо установено място — рече Колет.
— Ние ли? — попита Сидони.
— Ние, камъните.
За първи път Сидони обърна глава към Колет.
— Казват, че долмените в Бретан се раздвижват на Бъдни вечер, когато часовникът удари полунощ. Докато траят дванайсетте удара, те минават през сушата, за да пият от морето. За нас, камъните, обаче е твърде малко да направим, каквото искаме, само веднъж. Ние се движим, защото търсим нещо, което желаем — обясни Сидони и Колет не посмя да мигне, за да задържи погледа ѝ.
Не, не говореха за камъни.
Говореха за себе си, за Колет и Сидони.
— Какво желаят камъните? — попита Колет, взряна в лицето на Сидони, макар да го знаеше.
Винаги беше знаела онова, което Сидони се опитваше да ѝ каже. Нещо в нея се строши на две, натроши се като парче скала и тя усети върху езика си каменен прах.
Мариане събираше чаши и чинии от масите. Намери празни чаши от сайдер даже в саксиите с цветя. Ян седеше на сгъваемо столче близо до сцената и рисуваше в скицника си. Погледът му отново и отново търсеше Мариане в навалицата и когато очите им се срещаха, времето спираше. Мариане усещаше как в гърдите ѝ се стичаха топли сълзи и падаха в топли длани, не на земята. Танцуващите двойки постоянно се изпречваха на пътя на погледите им. Мариане правеше няколко крачки настрана и откриваше, че Ян я търси.
Той ме търси.
Тя вдиша и издиша дълбоко. Парфюм, миризма на печено, солена вода, морски въздух. Нощ, наситена с празник и смях.
Той иска да ме намери.
Мариане вдигна таблата. В чашите бяха останали зрънца винен камък.
Аз съм влюбена.
Мариане си представи какво ще е да спи с Ян Гаме.
Ала видя Лорин и го забрави веднага. Лорин носеше две табли и се опитваше да се отърве от нагъл турист, който най-безсрамно я опипваше. Мариане отиде с големи крачки до непознатия и го удари по тила. Мъжът се обърна слисан.
— Още веднъж, момченце, и ще ти отсека и двете лапи! — заплаши го на немски Мариане и направи недвусмислено движение. Мъжът пребледня, обърна се и изчезна в навалицата.
Пол прекъсна плавното движение и рязко завъртя Розен. Стана както винаги. Телата им се разбираха без думи, без никакви уговорки.
Отначало обаче Розен беше настроена отбранително.
— Един последен танц. Последният в живота ни. Аз те обичам, Розен, но те оставих да си отидеш. Искам този танц да е моето сбогом.
Едва тогава тя прие да го прегърне. Пол беше поръчал на музикантите любимата песен на Розен. Даде им малко пари, съвсем дискретно, за да я изпълнят веднага.
Розен беше като котка, егоистка и изпълнена с отдаване, вълчица, сурова в непресторената си страст и елегантна като кралица.
— Той добре ли се отнася с теб? — попита Пол, когато след едно завъртане и две кръстосани стъпки Розен отново се озова в обятията му.
— Отнася се с мен като с дама.
— Аха. А аз как се отнасях с теб, като с индийски слон ли?
Надигналият се гняв я направи още по-горда и изпълни танца със страст. Тя го отблъсна, той я привлече към себе си.
— Когато ти поиска развод, аз се почувствах като едно нищо — изсъска в косата ѝ той и я провря умело между другите танцуващи двойки. Беше безмилостен.
— Значи съм постигнала целта си — изръмжа Розен и се изплъзна от ръцете му. Кракът ѝ се уви отляво и отдясно около бедрата му. Той направи леко движение встрани и преви тялото ѝ. Тя почти легна в прегръдката му, отметнала глава назад.
— Да не мислиш, че разводът е завинаги? — изфуча Пол и се потопи в тъмния тунел на очите ѝ. — Като брака. Докато смъртта ви раздели!
Тя се изправи и той я притисна към себе си с такава сила, че устните им почти се допряха. Пол усети парфюма ѝ и си спомни, че тя обичаше да слага сапуни между изпраните дрехи. Усети и миризма на сайдер.
Ноктите ѝ се впиха в гърба му.
— Ти си само един безполезен мръсник — изсъска тя.
Танцът им беше любовна битка. Двамата използваха всички оръжия: унижения и обиди, копнеж и мъка, ехо от някогашни нежности, което се възприема зле.