— Искаш ли един сайдер? — предложи Симон, но Жанреми отказа и се метна на своя мотор. — Би ли станал любовник на жената, която обичаш? — попита подире му той.
Жанреми премести поглед от Симон към Пол.
— Говорите глупости. Любовник става само онзи, който не обича жената. В противен случай ще се самоунищожи.
— Това е само слух, млади приятелю. Като стигнеш до моята възраст, ще разбереш. Тогава ще ти стане ясно, че когато мъжът иска, може всичко.
— Аха. Довиждане — отвърна Жанреми и натисна газта.
Пол и Симон влязоха в Ар Мор точно навреме за следобедните новини. По липса на туристи в понеделник мадам Женевиев Еколие позволяваше да изнесат телевизора на терасата. Жанреми все още не се беше върнал — навярно обикаляше пазарите.
— Пазете тишина! — помоли Симон.
— Крайно време е да си купиш собствен телевизор, приятелю — отвърна Пол. — Има ги от шейсет години и можеш да им вярваш.
— Я кажи, това не е ли Мариан? — Сидони посочи екрана.
Симон посегна към дистанционното и увеличи звука. Мадам Еколие спря да бърше чашите. Лорин остави метлата и се приближи.
Мари-Клод, Колет, Сидони, Пол, Симон, Лорин и мадам Еколие чуха съвсем ясно думите на говорителя:
— Търси се мадам Мариане Месман от Германия, на шейсет години. Тя е душевно объркана и се нуждае от медицински грижи. Съпругът ѝ Лотар Месман я е видял за последен път в една парижка болница. Вероятно дамата е избягала оттам след два неуспешни опита за самоубийство.
Показаха Лотар Месман, който каза нещо на немски, и говорителят продължи:
— Сведения в полицейските участъци или на телефон…
Мадам Женевиев взе дистанционното от ръцете на Симон и решително изключи телевизора.
— Номерът няма да ни трябва — заяви тя.
— Значи, тя има мъж? — промълви Сидони.
— Изглежда доста добре — промърмори Мари-Клод.
— Трябва да кажа, че няма вид на луда — рече Симон. — Е, само малко… но не истински луда. По-скоро… нормална.
— И дума да не става да я предадем на полицията — отсече Пол. — Сигурно си е имала причини да избяга.
— Променила е името си. Представи се като Мариан Ланс — напомни Мари-Клод.
— Това е моминското ѝ име — обясни спокойно Колет. — Върнала си го е, като е избягала от мъжа си.
За момент се възцари тишина. После всички заговориха едновременно.
— Помните ли как се появи тук?
— Нямаше нищо, само чантата.
— Никакви дрехи.
— И никакви пари. Дали я е биел?
— Беше много тъжна — намеси се Лорин.
— Какво ще правим сега? — попита Сидони.
— Най-добре е да се обадим в телевизията и да…
— Забравихте ли, че сме бретонци? — ядоса се мадам Женевиев.
Пол и Симон моментално плюха на пода.
— Ето на! Няма да говорим повече за полиция и телефонни номера.
Всички кимнаха.
Като чу гласа на Лотар от стаята, Мариане спря втрещена на вратата към банята.
— Аз те обичам, Мариане. Моля те, дай ми знак. Каквото и да си направила, ще намерим решение. А в случай че не ме чуеш, ангеле мой, позволи да ти помогнат. Моля ви, скъпи французи, помогнете ми да намеря милата си съпруга. Тя е объркана, но ми принадлежи, както и аз ѝ принадлежа.
Говорителят преведе излиянието на Лотар.
Душевно объркана. Медицински грижи. Мили боже! Картичката! Картичката, която бе изпратила на Грете! Тя ли я бе издала?
Как само говореше Лотар. Чувствата му изглеждаха истински. Междувременно обаче Мариане се бе научила да различава истинските тонове от фалшивите. Бретонският език я научи. Не разбираше думите, но улавяше чувствата зад тях.
А при Лотар нямаше нищо зад думите. Обичам те. Никога не беше казвал тези думи и сега те бяха прозвучали като вехто копие на чувство, като фалшива чанта на Диор.
Мариане се върна в стаята, от мокрите ѝ коси капеше вода. Ян седеше на леглото с празно лице.
— Ти имаш съпруг.
Мариане не отговори. Трябваше да действа бързо. Много бързо. Кафявият кожен куфар, намерен в дрешника на междинния етаж, се затваряше добре. Мариане натъпка в куфара дрехите си, плочката и тоалетните принадлежности.
— Той… обича ли те?
— Не знам.
Мариане облече джинсите и пуловера и скри мократа си коса под барета.
— Къде отиваш? При него ли?
Мариане не отговори. Не знаеше какво да отговори, знаеше само, че трябва да се махне оттук. Да избяга от Ян, пред когото бе премълчала коя е и откъде идва. Защо не му каза, че е само една стара жена от Целе, от един блед живот, че не е жената, която той заслужава.
Излъга го, че е свободна, но не беше.