— Тук в Портланд това се случва доста често, ако не си забелязал.
— Забелязал съм.
— Казваш го, като че ли си роден тук — усмихна се тя.
— Не, но живея в града от три години.
Думите му прозвучаха малко рязко, сякаш повече въпроси в тази насока нямаше да са желателни.
Може би той не е човек, който си губи времето в незначителни разговори, реши Аби и се запита на каква безопасна тема би могла да разговаря с него.
— Имаш хубава кола — поде тя. — Винаги съм искала да си купя чужда марка кола. Но колкото и да са надеждни немските автомобили, един ден човек започва да се тревожи за поддръжката им. — Реши да не добавя, че ако можеше да си позволи немска кола, щеше да предпочете мерцедес. Обаче тази кола прилягаше чудесно на мъжа до нея — здрава, добре направена, комфортна и мощна.
— Всичко е наред, Аби — отговори Тор, вътрешно развеселен. — Самата ти каза, че трудно би те изнервил мъж, когото си срещнала в клас по икебана, помниш ли?
— Но аз не съм нервна. Е, малко любопитна съм защо пожела да ме изпратиш тази вечер.
— Защото приличаш на композициите си от цветя — отвърна той с приглушен глас.
— Май съм на път да получа безплатен сеанс по психоанализа?
— Ако поискаш…
— Много добре, хайде, да я чуем.
— Ти си интересна, импулсивна, нестандартно мислеща личност, с въображение…
— Удивително! Тор Латимър, вие сте роден психоаналитик!
— Приличаш ми на цветята, които подреждахме днес — продължи Тор спокойно. — Тънка талия като стеблото на нарцис, коса с цвят на мед, очи като…
— Не казвай сини като метличини — прекъсна го тя. — Мразя метличините.
— На женшен тогава?
Усмивката на Аби премина в смях.
— Хващаш се и за сламка!
— Права си. Няма смисъл да се правят аналогии до безкрай. Всъщност, очите ти са приглушено сини. Необикновени…
— Добре, събра много точки. По-добре спри дотук.
— Не ме приемаш на сериозно, нали?
— А трябва ли?
Той кимна и в суровите му черти не пролича и следа от хумор.
— Да, мисля, че ще е по-добре.
Аби долови твърдостта в гласа му и се размърда неспокойно. Мина й мисълта, че не знае много за Тор Латимър, освен че притежава усет за красивото. Веднага й направи впечатление, че тялото му запълва добре седалката на БМВ-то. Не беше гигант, но усещането за овладяна сила личеше от пръв поглед. Странно… И все пак, тя го бе срещнала в клас по икебана, напомни си Аби.
— Живея в апартамент в онази сграда. Можеш да паркираш отпред. — В ушите й още звучаха думите, че му напомня цвете. Идеята да бъде „откъсната“ от него и „аранжирана“ предизвика тревожни мисли. Може би „аранжирана“ в леглото?
БМВ-то спря тихо на алеята. Тя изпита облекчение при мисълта, че Тор няма къде да паркира и просто ще я остави на тротоара и тя ще се прибере вкъщи.
Обаче той успя да си намери малко местенце. Аби потисна леката си въздишка. Добре, ще я изпрати до вратата и толкоз.
— Искаш ли чаша чай? — чу се тя да пита с тих глас, докато той й отваряше асансьора във фоайето на хубавата тухлена сграда. Тя бе строена през първата половина на века, но бе поддържана и сега с просторните си стаи с високи тавани и оригиналния проект, предоставяше чудесни възможности за живеене. Апартаментът на Аби се намираше на петия етаж. Бе малък — с една спалня, дневна и голяма кухня, с огромни прозорци, пропускащи много светлина.
— Чаят не е най-добрият завършек на една вечер, изпълнена с цветя и изкуство — рече спокойно Тор. — Нямаш ли нещо по-силно?
— Да, малко коняк…
— Ще свърши работа — прекъсна я той доволно, докато излизаха от асансьора. Взе ключа от ръката й на площадката пред апартамента и отвори вратата с хладнокръвна фамилиарност, което отново я хвърли в смут.
— Ей сега ще ти сервирам един коняк — рече бързо Аби и го въведе в дневната. Стаята бе декорирана в радостна цветова гама, подчертана тук-таме с черно, и изразяваше любовта на Аби към леките въздушни цветове и постоянния й вкус към драматизиране. Общият ефект от стила й можеше да бъде определен като ексцентрична елегантност, ако не бяха купчините кутии, натрупани във всеки ъгъл на всекидневната и коридора до входната врата.
— Какво, по дяв… — Тор случайно закачи една кутия с върха на обувката си.
— Съжалявам — каза Аби и се наведе бързо, за да я прибере. — Ами нямам достатъчно шкафове…
— Какво има в тези кутии?
— Витамини — каза тя кратко, събличайки хипарското си кожено манто. Аби много си го харесваше. Усещаше, че то придава оригиналност на вида й. Онази небрежна агресивност, която предупреждаваше мъжете да не нарушават личното й пространство. За нещастие, Тор не даваше вид, че е разчел този сигнал. О, сигурно мантото не беше най-сигурният защитен начин, реши Аби. В края на краищата, бе го купила, както и повечето си дрехи, поддавайки се на моментен импулс.