да отхвърля, да си тръгна, да те изоставя,
защото трябва там пак да се върна,
в онова гъмжило бързащо и извратено да потъна…
Спящата красавица
Пуст бе огромният мраморен замък,
заспали бяха всички придворни, слуги,
но все още живи, студени като камък,
гледаха с поглед чакащ в отворените си очи.
Аз влязох, разгледах, останах омаян
от нея — красива и нежна жена,
целунах я и ето че почна се краят
за мен и нея, за едва осъзнатата мечта.
Тя се събуди, погледна ме нежно,
благодари ми за изгубената възвърната свобода
и после с поглед омаен, но някак си тъжен,
докосна с хурката мойта ръка.
И тъй аз заспах със съзнание будно
и мислех за своите стари мечти,
за осъзнатия блян — принцесата блудна,
която приспа ме, а сърцето — уби.
Съзнах, че е искала щастие свое,
а не моята малка и проста мечта —
аз да съм просто неин, тя просто моя,
завинаги едно до края на вечността.
Но не, тя имала стражник обичен
и него желаела, дори във съня.
Когато аз паднах, тя към него затича,
не се обърна, върху ми поглед дори и не спря.
Едно нещо в съня ми остава със мене,
онзи й поглед при мойта целувка,
изпълнен с любов, тъй дълго таена
за този миг — просто преструвка…
Сега чакам да дойде мойта принцеса,
чакам да свърши все нявга съня,
чакам мига тъй желан, тъй чудесен,
когато ще ме целуне… И ще отмъстя…
Синтезирано
Аз искам… да свърши най-сетне този момент.
Аз искам… да падне последният бент.
Аз искам… мъчението да престане.
Аз искам… да спреш да ровиш в живата рана.
Ти искаш… какво ли, не зная.
Ти искаш… май още се чудиш.
Ти искаш… рая, но ако може без края.
Ти искаш… и с мене и с него да бъдеш.
Не искаш… да ме загубиш.
Не искаш… и него да нямаш.
Не искаш… до продължи тази лудост.
Не искаш… това, което искаш.
Не искам… да бъда друг освен мене.
Не искам… да нося чуждото бреме.
Не искам… повече да мисля, повече тъга.
Не искам… да продължава все така.
Аз мога да искам, това дето искам,
Аз искам да искам, това дето мисля.
Ти може да искаш, което не можеш.
Но вече е късно… краят ти сложи.