Той отиде при Ейми с писмото в ръка.
— Изглежда, че ще трябва да ни напуснете.
— Толкова скоро? — запита тя. — Той споменава ли нещо за къща тук?
— Кралицата му е дала голямо имение в Кент — каза той. — Той пише, за да ми съобщи. Ноул Плейс, знаете ли го?
Тя поклати глава.
— Значи той не иска от мен да му търся къща сега? Няма ли да живеем в Оксфордшър? В Кент ли ще живеем?
— Не уточнява — каза той внимателно, като си мислеше, че е направо възмутително, тя да трябва да пита някой приятел къде ще бъде домът й. Твърде шумната й кавга със съпруга й очевидно я бе наранила дълбоко: беше я наблюдавал как се свива и се вглъбява в себе си, сякаш посрамена. В последните седмици беше станала много набожна, а Уилям Хайд смяташе, че ходенето на църква е утеха за жените, особено когато попаднеха в хватката на злощастни обстоятелства, над които нямаха контрол. На един добър свещеник като отец Уилсън можеше да се разчита да проповядва покорство: а Уилям Хайд вярваше, подобно на други мъже от неговото време, че покорството е голяма добродетел у една съпруга. Видя я как вдига ръка към гърдите си.
— Болка ли изпитвате, лейди Дъдли? — попита той. — Често ви виждам да слагате ръка на сърцето си. Искате ли да ви прегледа лекар, преди да тръгнете?
— Не — каза тя с бърза, тъжна усмивка. — Няма нищо. Кога казва милорд, че трябва да тръгна?
— До три дни — каза той. — Трябва да отидете първо в Къмнър Плейс да посетите семейство Фостър, а после — при вашия приятел господин Хейс в Чизълхърст. Съжаляваме, че ще трябва да се разделим. Но се надявам, че скоро ще се върнете при нас. Сега сте като член от семейството, лейди Дъдли. Винаги ще е голямо удоволствие да ви приемем тук.
За негово смущение, очите й се напълниха със сълзи и той тръгна бързо към вратата, опасявайки се от сцена. Но тя само му се усмихна и каза.
— Толкова сте любезни. Винаги съм обичала да идвам тук, а сега чувствам къщата ви като свой дом.
— Сигурен съм, че скоро ще се върнете при нас — каза той бодро.
— Може би вие ще дойдете да ме видите. Може би ще живея в Ноул — каза тя. — Може би Робърт има намерение това да бъде новият ми дом.
— Може би — каза той.
Летиша Нолис стоеше пред голямото писалище на Уилям Сесил в елегантните му покои в Хамптън Корт, сключила ръце зад гърба си, с невъзмутимо изражение.
— Бланш Пари каза на кралицата, че си играе с огъня, и че ще изгори до основи цялата къща, и нас в нея — докладва тя.
Сесил вдигна очи:
— И кралицата каза…?
— Каза, че не е направила нищо лошо, и че никой не може да докаже нищо.
— А какво каза мистрес Пери?
— Каза, че на човек му е достатъчно само да ги погледне двамата, за да разбере, че са любовници — лек смях смекчи сериозния й тон. — Каза, че са горещи като кестени върху кухненска лопатка.
Сесил й се намръщи.
— А кралицата?
— Изхвърли Бланш от покоите си и й каза да не се връща, докато не отмие клюките от устата си, или ще се окаже с отрязан език заради клевета.
— Нещо друго?
Тя поклати глава.
— Не, сър. Бланш се разплака и каза, че сърцето й се къса, но предполагам, че това не е важно.
— Кралицата спи винаги с компаньонка и със страж на вратата, нали?
— Да, сър.
— Значи в тези ужасни клюки не може да има истина.
— Не, сър — повтори Летиша като ученичка. — Освен ако…
— Освен ако?
— Освен ако няма врата зад ламперията, така че кралицата да може да се измъкне от леглото си, когато компаньонката й заспи, и през тази тайна врата да отиде при сър Робърт, както казват, че правел някога баща й, кралят, когато искал да посети някоя жена.
— Но такъв проход не съществува — каза рязко Сесил.