— Не пускайте вътре никой друг — нареди им Елизабет. — Сър Робърт и аз искаме да бъдем сами.
Двамата мъже отдадоха чест и затвориха вратата зад тях. В огряната от слънцето пуста градина, Елизабет се обърна към Робърт:
— Е, мисля, че направих достатъчно, за да си спечеля още едно мъмрене от Кат по въпроса за недискретността. Какво има?
Щом видя мрачното му изражение, усмивката се оттегли от лицето й.
— Ах, любими, не гледай така, платиш ме. Какво има? Какво не е наред?
— Граф Аран — каза той, с хаплив тон. — В Лондон ли е?
Тя обърна глава в една посока, после — в друга, сякаш гневният му поглед беше лъч светлина, блеснал върху нея. Той я познаваше толкова добре, че почти можеше да види отрицанията, които бързо прелитаха през ума й. После тя осъзна, че не може да го излъже направо.
— Да — каза неохотно. — Той е в Лондон.
— И се срещна с него снощи?
— Да.
— Дойде при теб тайно, ти го прие насаме?
Тя кимна.
— В спалнята ти?
— Не, в личния ми кабинет. Но, Робърт…
— Прекарала си първата част от нощта с него, а после си дошла при мен. Всичко, което ми разказа за това, че е трябвало да чакаш Летиша Нолис да заспи: всичко това е било лъжа. Била си с него.
— Робърт, ако си мислиш…
— Не си мисля нищо — каза той безцеремонно. — Непоносимо ми е онова, което бих могъл да си помисля. Първо Пикъринг, щом ти обърнах гръб, а сега Аран, макар да сме любовници, признали любовта си.
Тя се отпусна на една кръгла пейка, построена около дъб с широк ствол. Робърт подпря единия си ботуш на пейката до нея, така че се извисяваше над нея. Тя умолително вдигна поглед към него.
— Трябва ли да ти кажа истината?
— Да. Но ми кажи всичко, Елизабет. Не можеш да си играеш с мен като с глупак.
Тя си пое рязко дъх.
— Тайна е.
Той стисна зъби.
— Кълна се в Бога, Елизабет, ако си му обещала, че ще се омъжиш за него, няма да ме видиш никога повече.
— Не съм! Не съм! — възропта тя. — Как бих могла? Знаеш какво означаваш за мен! Какво сме един за друг!
— Знам какво чувствам, когато те държа в обятията си и те целувам по устата, и те хапя по шията — каза той горчиво. — Не знам какво чувстваш ти, когато се срещаш с друг мъж само минути преди да дойдеш при мен, с пълна с лъжи уста.
— Чувствам се така, сякаш полудявам! — изкрещя му тя. — Ето какво чувствам! Чувствам се така, сякаш ме разкъсват! Чувствам се така, сякаш ти ме подлудяваш, чувствам, че не мога да понасям това дори и миг повече.
Робърт се отдръпна.
— Какво?
Тя беше на крака, изправяйки се пред него като борец, заел поза за нападение.
— Трябва да разигравам себе си като пионка в игра на шах — изрече задъхано тя. — Пионка съм сама на себе си. Трябва да държа испанците на наша страна, трябва да заплашвам французите, трябва да убедя Аран да замине за Шотландия и да предяви претенциите си за онова, което му се полага, и нямам нищо, с което да повлияя на всеки от тях, освен собствената си личност. На всеки от тях мога да обещая единствено себе си. А… а… а…
— А какво?
— Аз не принадлежа на себе си!
Той беше принуден да замълчи.
— Не принадлежиш на себе си?
Елизабет изпусна въздишка, примесена с ридание.
— Аз съм твоя, от все сърце и душа. Бог знае, както Бог ми е свидетел, аз съм твоя, Робърт…
Той протегна ръка към нея, улови ръцете й, понечи да я притегли по-близо.
— Но…
Той се поколеба.
— Но какво?
— Трябва да ги разигравам, Робърт — каза тя. — Трябва да ги накарам да мислят, че ще се омъжа. Трябва да давам вид, че ще приема ерцхерцог Фердинанд, трябва да давам надежди на Аран.
— А какво мислиш, че ще стане с мен? — попита я той.
— С теб ли?
— Да. Когато се знае, че прекарваш цели часове с Пикъринг, когато из двора се носи упорито слухът, че ще се омъжиш за ерцхерцога.
— Какво ще стане с теб? — Тя беше искрено озадачена.
— Тогава враговете ми ще се надигнат като един срещу мен. Твоят братовчед Норфолк, твоят съветник Сесил, Франсис Бейкън, брат му Никълъс, Катерина Нолис, Пикъринг, Аръндел — те ловуват в глутница като хрътки, които дебнат да повалят млад елен. Когато се отвърнеш от мен, те ще знаят, че тяхното време е дошло. Ще повдигнат обвинения срещу мен, ще ме повалят, ще ме обвинят. Ти ме издигна толкова високо, Елизабет, че сега ми завиждат. Часът, в който обявиш годежа си с друг мъж, е часът, в който ще бъда унищожен.