Робърт пристигна в Хейс Корт през септември, в мълчаливо и сериозно настроение, с мрачно лице.
Ейми, която го наблюдаваше от един прозорец на горния етаж, си помисли, че не бе виждала лицето му така посърнало, откакто се беше прибрал у дома от обсадата на Кале, когато Англия беше изгубила последната си опора във Франция. Тя слезе бавно долу, питайки се какво ли беше изгубил сега.
Той тъкмо слизаше от коня си: поздрави я с бегла целувка по бузата.
— Милорд — поздрави го Ейми. — Неразположен ли сте?
— Не — каза той кратко. На Ейми й се искаше да се вкопчи в него, да се наслади на докосването му, но той внимателно я побутна настрани. — Пусни ме, Ейми, мръсен съм.
— Нямам нищо против!
— Но аз имам.
Той се обърна: приятелят му Джон Хейс слизаше по парадната стълба.
— Сър Робърт! Стори ми се, че чух коне!
Робърт тупна Джон по гърба.
— Няма нужда да питам как си — каза той весело. — Напълняваш, Джон. Очевидно не ловуваш достатъчно.
— Но вие изглеждате ужасно. — Приятелят му беше разтревожен. — Болен ли сте, сър?
Робърт сви рамене.
— Ще ти кажа по-късно.
— Дворцов живот? — каза Джон, досещайки се бързо.
— По-лесно ще е да танцувам волта в ада, отколкото да оцелея в Лондон — уточни Робърт. — Между Нейна светлост и сър Уилям Сесил, и придворните дами от покоите на кралицата, и Частния съвет, направо ми се вие свят още от зори, когато стана, за да нагледам конюшните, та чак до полунощ, когато мога най-сетне да напусна двора и да си легна.
— Елате и изпийте чаша ейл — предложи Джон. — Разкажете ми всичко за това.
— Воня на коне — каза Робърт.
— О, кого го е грижа?
Двамата мъже се обърнаха и тръгнаха към къщата. Ейми се готвеше да ги последва; но после изостана и ги остави да продължат. Помисли си, че може би съпругът й ще почувства облекчение, ако можеше да поговори насаме с приятеля си, и може би щеше да му бъде по-лесно, ако нейното присъствие не го караше да бъде сдържан. Но се промъкна след тях и седна на дървения стол в коридора, пред затворената врата, така че да е там да го посрещне, когато излезе.
Ейлът подобри донякъде настроението на Робърт, а след това той се изми с топла, ароматизирана вода и се преоблече в чисти дрехи. Една хубава вечеря завърши промяната. Госпожа Минчин беше прочута с разточителството си икономка. Към шест вечерта, когато четиримата — сър Робърт, Ейми, Лизи Одингсел и Джон Хейс — седнаха да изиграят една игра на карти, негова светлост беше възвърнал обичайното си дружелюбно настроение и лицето му не беше така изпито. Когато падна нощта, той вече си беше пийнал, и Ейми осъзна, че няма да чуе нищо смислено от него тази вечер. Легнаха си заедно, и тя се надяваше, че ще се любят, но той просто се извърна, покри раменете си със завивките, и потъна в дълбок сън. Ейми, която лежеше будна в тъмнината, си помисли, че не бива да го буди, тъй като е уморен, а и във всеки случай, тя никога не подхващаше първа любенето им. Желаеше го, но не знаеше откъде да започне — гладкият му неподатлив гръб не реагира на предпазливото й докосване. Самата тя се извърна и загледа лунната светлина, която проникваше през пролуките в капаците на прозорците, заслуша се в тежкото му дишане, и си спомни своя дълг пред Бога: да обича съпруга си независимо от обстоятелствата. Реши да му бъде по-добра съпруга на сутринта.
— Искаш ли да дойдеш на езда с мен, Ейми? — любезно попита Робърт на закуска. — Трябва да поддържам ловния си кон във форма, но днес няма да се отдалечавам твърде много или да яздя твърде бързо.
— Бих искала да дойда — каза тя веднага. — Но не мислиш ли, че ще вали?
Той не слушаше: беше обърнал глава и нареждаше на слугата си да приготви конете.
— Извинявай, не те чух?
— Само казах, че се боя, че ще завали — повтори тя.
— Тогава ще се върнем вкъщи.
Ейми пламна и се изчерви, мислейки си, че беше прозвучала като глупачка.
По време на ездата положението не беше много по-добро. Не можеше да измисли да каже нищо освен най-очевидните банални реплики за времето и за нивите от двете им страни, докато той яздеше с мрачно лице, с разсеян поглед, приковал очи върху пътеката пред тях, но без да вижда нищо.
— Добре ли си? — попита тихо Ейми, когато потеглиха към къщи. — Изобщо не приличаш на себе си.
Той я погледна, сякаш бе забравил, че е там.
— О, Ейми. Да, съвсем добре съм. Малко съм разтревожен от събитията в двора.