— Нямам съветници — каза тя унило.
„Пак Дъдли“, помисли си Сесил. „Тя почти не може да живее без него“. На глас каза насърчително:
— Ваша светлост, имате цял съвет и всички негови членове са в състояние да ви посъветват. Ще се допитаме до тях утре.
Но на другия ден, преди заседанието на Частния съвет, пристигна посетител от Шотландия. Лорд Мейтланд от Летингтън пристигна под прикритие, упълномощен от другите шотландски лордове тайно да предложи на кралицата короната на Шотландия, ако само склони да ги подкрепи срещу французите.
— Значи са се отчаяли от Аран — каза Сесил: радостта му беше толкова голяма, че почти усещаше вкуса й върху езика си. — Искат вас.
За миг вечно будната амбиция на Елизабет избликна:
— Кралица на Франция, Шотландия, Уелс, Ирландия и Англия — промълви тя. — Земи от Абърдийн до Кале. Ще бъда един от най-великите владетели в Европа, една от най-богатите.
— Това подсигурява бъдещето на кралството — увери я Сесил. — Помислете си какво може да постигне Англия, ако се обедини с Шотландия! Най-после ще бъдем в безопасност, и завинаги ще бъдем защитени от нашествие от север. Ще прекратим риска от инвазия от страна на французите. Можем да използваме силата и богатството на Шотландия, за да продължим нататък и напред. Ще се превърнем в могъща сила в християнския свят. Кой може да каже какво бихме могли да постигнем? Короната на обединените Англия и Шотландия ще бъде световна сила, признавана и зачитана от всички! Ще се превърнем в първото велико протестантско кралство, което светът някога е познавал.
За миг си помисли, че е успял да й внуши собствената си представа за съдбата, която тя можеше да си позволява.
После Елизабет извърна глава.
— Целта е да ми заложат капан — оплака се тя. — Когато французите нахлуят в Шотландия, ще трябва да се бия с тях. Те ще бъдат на моя земя, не мога да пренебрегна това. Това ще ни принуди да се бием с тях.
— Ще трябва да се бием с тях във всички случаи! — възкликна Сесил, когато чу как мислите й се въртят в кръг. — Но по този начин, ако спечелим, вие ще бъдете кралица на Англия и Шотландия.
— Но ако загубим, ще бъда обезглавена като кралица на Англия и Шотландия.
Наложи му се да овладее нетърпението си.
— Ваша светлост, това е изключително предложение от страна на шотландските лордове. Това е краят на дългогодишна… не… на вековна вражда. Ако спечелим, ще сте обединила кралството, както искаше вашият баща, както мечтаеше дядо ви. Имате шанса да се превърнете в най-великия монарх, когото Англия е познавала. Имате шанса да превърнете тези острови в едно обединено кралство.
— Да — каза Елизабет нещастно. — Но какво ще стане, ако загубим?
Беше Бъдни вечер, но в двора съвсем не цареше веселие. Елизабет седеше почти неподвижна в стола си начело на масата, заобиколена от членовете на своя Частен съвет: единственото й движение беше постоянното разтриване на кожичките на ноктите и поглаждането на ноктите с връхчетата на пръстите.
Сесил приключи аргументите си в полза на войната, сигурен, че никой разумен човек не би изразил несъгласие с безмилостния ход на неговата логика. Настъпи тишина, докато останалите лордове четяха представения от него дълъг списък.
— Но какво ще стане, ако загубим? — каза мрачно кралицата.
— Именно — съгласи се с нея сър Никълъс Бейкън.
Сесил виждаше, че тя примира от страх.
— Спирит — каза тя, с много нисък глас, — бог да ми е на помощ, но не мога да дам заповед за обявяване на война срещу Франция. Не и когато те са на прага ни. Не и ако не сме сигурни, че ще спечелим. Не и без… — тя млъкна насред изречението.
„Тя има предвид, не и без подкрепата на Дъдли“, помисли си той. „О, милостиви боже, защо ни даде принцеса, когато толкова отчаяно се нуждаем от крал? Тя не може да вземе решение без подкрепата на мъж, а този мъж е глупак и предател“…
Вратата се отвори и влезе сър Никълъс Трокмортън, поклони се на кралицата и разгъна един документ пред Сесил. Той му хвърли един поглед, а после вдигна очи към кралицата и останалите съветници и каза:
— Вятърът се промени.
За миг Елизабет не разбра какво искаше да каже той.
— Френската флотилия е потеглила.
Всички съветници рязко си поеха дъх и го задържаха. Елизабет побеля като платно.
— Те идват? — прошепна тя.
— Четирийсет кораба — каза Сесил.