— Влюбен — повтори лейди Робсарт, сякаш никога преди не беше чувала такава дума. — Влюбен в кралицата на Англия.
— Виждам го във всичко, което той изрича — каза Ейми тихо. — Някога той ме обичаше, но всички мислеха, че се е принизил с този брак, и винаги е било вярно, че е имал много високо мнение за себе си. Но с нея е различно. Той е преобразен. Тя е негова любовница, но все още е и негова кралица, той изпитва както страст, така и възхищение към нея. Той… — тя направи пауза, за да намери думите. — Той трябва да се бори за любовта й, докато аз винаги съм била лесна за обичане.
— Ейми, не е ли разбито сърцето ти? — попита мащехата й, действайки опипом с тази нова, владееща се жена. — Мислех си, че той е всичко за теб?
— Болна съм до дъното на душата си — каза Ейми тихо. — Никога не съм знаела, че човек може да изпитва такава скръб. Това е като болест, като язва, която ме разяжда всеки ден. Затова изглеждам отдадена на религията. Единствената утеха за мен е да се моля Бог да ме прибере, и тогава Робърт и тя могат да постъпят както им е угодно, а аз най-сетне ще съм свободна от болката.
— О, скъпа! — лейди Робсарт протегна ръка на Ейми. — Не казвай това. Той не го заслужава. Не си струва да пролееш и една сълза за който и да било мъж на този свят. Най-малко пък за него, който вече ти струваше толкова много.
— Мисля, че сърцето ми е наистина разбито — каза Ейми тихо. — Мисля, че трябва да е така. Болката в гърдите ми е толкова остра и постоянна, та мисля, че ще ме убие. Сърцето ми наистина е разбито. Не мисля, че ще оздравея. Няма значение дали той го заслужава, или не. Свършено е. Дори ако тя се омъжи за ерцхерцога и Робърт се прибере у дома при мен и каже, че всичко е било грешка, как бихме могли да бъдем щастливи отново? Сърцето ми е разбито, и от сега нататък винаги ще бъде така.
Придворните дами на кралицата не можеха да й угодят с нищо, тя кръстосваше из покоите си в двореца Уайтхол като раздразнена лъвица. Повика музикантите си, а сетне ги отпрати. Не й се четеше. Не можеше да почива. Беше се побъркала от тревога и страдание. Искаше да повика Сесил: не можеше да си представи как ще се справи без него. Искаше да повика чичо си, но никой не знаеше къде е той; а после тя размисли и реши, че бездруго не иска да го види. В покоите й чакаха просители, за да се срещнат с нея, но тя отказваше да излезе при тях; дойде шивачът с няколко кожи от Русия, но тя не искаше дори да ги погледне. Принц Ерик Шведски й беше написал писмо от дванайсет страници, върху което бе забоден диамант; но тя не пожела да си направи труда да го прочете.
Нищо не можеше да освободи Елизабет от ужаса, обладал я като кошмар. Тя беше млада жена, едва във втората година от царуването си, и въпреки това трябваше да реши дали да поведе своето кралство на война срещу един непобедим враг, а двамата мъже, на които имаше най-голямо доверие, я бяха напуснали.
Понякога беше сигурна, че допуска грешка, породена от собственото й малодушие, в други моменти беше уверена, че предпазва страната си от катастрофа; през цялото време я измъчваше ужасът, че допуска дълбока и сериозна грешка.
— Отивам да повикам сър Робърт — прошепна Летиша Нолис на майка си, след като цяла сутрин бе гледала как Елизабет трескаво се прехвърля от едно недовършено занимание на друго.
— Не и без нейна заповед — отвърна Катерина.
— Да — настоя Летиша. — Той е единственият, който може да я утеши, а ако продължава така, тя ще се поболее и ще подлуди всички ни.
— Летис! — каза остро майка й, но момичето вече се беше измъкнало от стаята и беше отишло в покоите на сър Робърт.
Той плащаше сметки: пред него беше отворен голям сандък с пари, икономът му представяше документи и отброяваше монети за огромните разноски на конюшните.
Летиша потропа на вратата и надникна в стаята.
— Мистрес Нолис — каза Робърт с равен тон. — Това наистина е необичайна чест.
— Става въпрос за кралицата — каза тя.
Той веднага скочи: насмешливото му изражение беше изчезнало напълно:
— В безопасност ли е тя?
Летиша отбеляза как първата му мисъл беше, че Елизабет е била нападната. Значи баща й беше прав: всички те се намираха постоянно в изключителна опасност.
— В безопасност е, но много разстроена.
— Тя ли изпрати да ме повикаш?
— Не. Дойдох, без да ми нареждат. Помислих си, че ще е добре да отидете при нея.
Той й се усмихна лениво.