— Ако това продължава, той ще стане най-богатият човек в Англия — отбеляза Сесил.
— За него забогатяването е нищо. Той си е поставил за цел да стане крал — отвърна сър Никълъс, изричайки непозволеното. — И как мислите, че ще бъде управлявана тогава страната?
Сесил не каза нищо. Едва предишната вечер един мъж, чието лице беше скрито от смъкнатата ниско на челото шапка, беше потропал на вратата му и с дрезгав глас го беше попитал дали ще се включи с още трима души в нападение срещу Дъдли.
— Защо идвате при мен? — попита Сесил. — Предполагам, че можете да го пребиете до смърт и сами, без мое позволение.
— Защото го защитават стражите на кралицата, а те следват вашите заповеди — каза непознатият. Сесил премести един свещник на писалището си и зърна гневното лице на Томас Хауърд, полускрито под ниско смъкнатата шапка. — А когато той е мъртъв, тя ще ви помоли да откриете убийците му. Не искаме вашите шпиони да ни погнат. Не бихме искали да ни обесят заради него — не повече, отколкото бихме искали да ни обесят за това, че сме убивали плъхове.
— Трябва да направите каквото смятате за най-добре — каза Сесил, като подбираше думите си внимателно. — Но няма да ви дам закрилата си след убийството.
— Ще ни попречите ли да го извършим?
— Аз отговарям за безопасността на кралицата. Трябва да призная, че за жалост не мога да ви попреча.
Мъжът се засмя.
— Накратко, не бихте имали нищо против да е мъртъв, но няма да рискувате — каза иронично той.
Сесил бе кимнал спокойно.
— Мисля, че никой в Англия, с изключение на кралицата и съпругата му, няма да възрази — каза той откровено. — Но аз не желая да взема участие в заговор срещу него.
— Какво ви е толкова забавно? — попита Трокмортън, като хвърли поглед из двора, за да открие причината за усмивката на Сесил.
— Томас Хауърд — каза Сесил. — Не е точно майстор на потайността, нали?
Трокмортън хвърли поглед през рамо. Томас Хауърд беше успял да влезе през двойните отворени врати на приемната точно когато Дъдли излизаше. Сега всички, с изключение може би само на Сесил, правеха път на Дъдли, а Сесил никога нямаше да прецени времето на влизането си така, че да се окаже точно до фаворита на кралицата. Хауърд отстояваше позицията си като разгневен бик.
„След миг“, помисли си Сесил, „ще започне да рие по пода и ще нададе рев…“
Дъдли измери Хауърд с възможно най-студения и презрителен поглед, а после понечи да мине покрай него.
Хауърд на мига отстъпи встрани и се сблъска с него.
— Моля да ме извините, но ще вляза аз — каза той достатъчно високо, за да го чуят всички. — Аз! Един Хауърд! И чичо на кралицата.
— О, моля, не ми искайте извинение, защото аз си тръгвам — каза Дъдли: в топлия му глас се долавяше нотка на смях. — Всъщност нещастните благородници, които чакат тук, са тези, които заслужават извинението ви.
Хауърд се задави, преди да заговори.
— Държите се оскърбително! — изпелтечи той.
Дъдли го подмина мълчаливо, със спокойно изражение, сигурен във властта си.
— Вие сте проклето парвеню, дошло от нищото! — изкрещя Томас Хауърд зад гърба му.
— Дали той ще отмине това без внимание, как мислите? — обърна се Трокмортън към Сесил, изцяло погълнат от малката драма пред тях. — Дали е толкова хладнокръвен, колкото изглежда? Дали ще пренебрегне Томас Хауърд?
— Не и той — каза Сесил. — А и вероятно знае, че е в истинска опасност.
— Заговор?
— Един от десетки. Мисля, че можем да очакваме да видим Томас Хауърд като следващия посланик в турския двор. Струва ми се, че за Хауърд се готви назначение в Отоманската империя, и то продължително.
Сесил грешеше за местоназначението.
— Мисля, че Томас Хауърд трябва да подсили защитите ни на север — отбеляза Дъдли пред кралицата същата вечер, когато се срещнаха насаме: лека усмивка стопляше погледа му. — Толкова е свиреп и войнствен.
Елизабет веднага застана нащрек, обзета от страх за него.
— Заплашва ли те?
— Това пале? Едва ли — каза Робърт гордо. — Но наистина имаш нужда на север от някой, на когото можеш да се довериш, а след като той си търси повод за бой, по-добре го остави да се бие с французите, вместо с мен.