— Знам това! — изкрещя му тя. — Какъв си глупак! Но какво значение има омразата ти, какво променя, когато лягаш като някаква свиня с нея, а после лягаш с мен, и казваш: „Обичам те“ и на двете ни?
— Никога не съм го казвал! — изкрещя той, напълно извън себе си от гняв.
Зад него, лейди Робсарт отвори широко вратата и застана мълчаливо, загледана в двамата.
— Вървете си! — изкрещя Ейми.
— Не, влезте — каза Робърт бързо, като се извърна от Ейми, попи слюнката по ризата си и дръпна яката си, която тя беше извила. — За бога, влезте. Лейди Робсарт, Ейми е разстроена, помогнете й да се прибере в стаята си. Аз ще преспя в стаята за гости и ще си тръгна утре на разсъмване.
— Не! — изпищя Ейми. — Ще дойдеш при мен, Робърт. Знаеш, че ще го сториш. Твоята похот, твоята мръсна похот, ще те събуди, и ти ще ме пожелаеш отново, и ще кажеш: „Обичам те. Обичам те“. Лъжец такъв. Проклет, проклет лъжец.
— Отведете я, за бога, преди да я убия — каза той на лейди Робсарт, шмугна се покрай нея и излезе от стаята, избягвайки ръцете на Ейми с извити пръсти, които посягаха да го сграбчат.
— Ще дойдеш при мен, или ще те убия — изпищя тя.
Робърт хукна нагоре по тесните дървени стълби, и се махна от съпругата си, преди тя да може да посрами и двама им с още постъпки или думи.
На сутринта Ейми беше твърде зле, за да го види. Лейди Робсарт, с глас, студен като лед, разказа за нощ, изпълнена с истеричен плач, и му каза, че Ейми станала в ранните часове на утринта, паднала на колене и се молела на Бог да я освободи от страданието, каквото представлявал животът й.
Свитата на Робърт чакаше отвън.
— Предполагам, ще узнаете за какво е всичко това — каза той кратко.
— Да — отвърна лейди Робсарт. — Предполагам.
— Разчитам на дискретността ви — каза той. — Кралицата ще бъде изключително оскърбена от каквито и да било клюки.
Очите й се стрелнаха към лицето му.
— Тогава не бива да дава на сплетниците такъв богат материал — каза тя рязко.
— Ейми трябва да прояви разум — каза той. — Трябва да се съгласи на развод. Не искам да я принуждавам. Не искам да я изпращам против волята й в манастир извън страната. Искам честно споразумение и добро уреждане на нещата за нея. Но тя трябва да се съгласи.
Видя потреса, изписал се на лицето й при неговата искреност.
— Ще си струва труда — каза той с копринен глас. — Ще остана ваш приятел, ако склоните да я посъветвате кое е в неин най-добър интерес. Говорих с вашия зет, Джон Апълярд, и той е съгласен с мен.
— Джон е съгласен? Зет ми смята, че тя би трябвало да ви даде развод?
— На същото мнение е и синът ви Артър.
Лейди Робсарт бе принудена да замълчи пред това доказателство за единодушието на мъжете.
— Не мога да кажа кое ще бъде в неин най-добър интерес в такъв случай — каза тя в слаб опит за съпротива.
— Точно това, което казах — заяви Робърт. — Точно което казваме ние, мъжете. Тя или ще се съгласи на развод с добро уреждане на нещата, или във всеки случай ще бъде разведена и изпратена извън страната, в манастир, без обезщетение. Тя няма друг избор.
— Не знам как баща й щеше да възприеме това. Тя плаче и си пожелава да умре.
— Съжалявам за това, но това няма да са първите пролети сълзи; нито, предполагам, последните — каза той мрачно и излезе през вратата, без да каже и дума повече.
Робърт Дъдли пристигна в покоите на кралицата в Уестминстър по време на импровизиран рецитал на току-що съчинената от някакъв мъж песен, и трябваше да стои безучастно отстрани, усмихвайки се любезно, докато мадригалът — с много тананикания от рода на „тра-ла-ла“ — свърши. Сър Уилям Сесил, който го наблюдаваше тихо от един ъгъл, беше развеселен от намръщеното изражение върху лицето на по-младия мъж, а после — изненадан, че дори когато се поклони на кралицата, изражението му не се разведри ни най-малко.
„Какво ли правят пък сега, та той изглежда толкова кисел, а тя — така загрижена за него?“ — Сесил почувства как сърцето му се свива от притеснение. „Какво ли планират сега?“
Веднага щом песента свърши, Елизабет подкани с кимване Робърт да влязат в една прозоречна ниша и двамата отстъпиха настрани, където наострилите слух придворни не можеха да ги чуят.
— Какво каза тя? — запита Елизабет, без нито дума за поздрав. — Съгласи ли се?