Той я гледаше със съчувствие, примесено с раздразнение: тази съпруга, чието щастие зависеше така изцяло от него, чието желание се въртеше около него, която бе изгубена без него и влудяваща — с него; съпругата, която сега вече никога не можеше да го задоволи. Знаеше също и че, макар че тя щеше да го отрича до самата си смърт, всъщност никога не можеше да я направи истински щастлива. Те бяха толкова различни личности, с толкова различен живот, че той не можеше да разбере как занапред изобщо биха могли да се съединят.
Въздъхна и се облегна назад, отпуснал тъмнокосата си глава в сгъвката на ръката си. Спомни си как баща му го бе предупреждавал да не се жени за едно хубаво лице, по любов, а майка му сърдито му каза, че малката Ейми Робсарт може да е толкова от полза на един амбициозен мъж, колкото и една иглика в бутониерата. Тогава той бе искал да покаже на родителите си, че не е такъв син като Гилфорд, който по-късно щеше да се ожени за момиче, което го мразеше, по повеля на баща си. Той беше искал сам да си избере съпруга, а Ейми беше толкова млада и толкова сладка и толкова готова да откликне на всяко негово желание. Тогава си мислеше, че тя може да се научи да бъде съпруга на придворен, мислеше си, че тя може да му бъде съюзница, източник на власт и информация — каквато беше майка му за неговия баща. Беше си мислил, че тя може да бъде предан и успешен партньор в издигането на семейството му до величието. Не осъзнаваше, че тя щеше винаги да бъде по-скоро доволната от живота си дъщеря на сър Джон Робсарт, изтъкнат мъж в едно малко графство, отколкото амбициозна съпруга на Робърт Дъдли — мъж, който откриваше, че величието е толкова ненадеждно, и толкова трудно за спечелване.
Робърт се събуди рано и почувства стария, познат прилив на раздразнение, че жената до него в леглото бе Ейми, а не някоя лондонска блудница, която можеше да отпрати, преди да е имала дързостта да проговори. Вместо това, съпругата му се размърда, когато се размърда и той, сякаш всяко нейно сетиво дори в съня беше нащрек и го следеше. Тя отвори очи почти в същия миг като него, и щом го видя, се усмихна с онази позната, празна усмивка, и каза, както винаги:
— Добро утро, милорд. Нека бог да е с вас. Добре ли сте?
Омразно му бе и това, че когато отговаряше рязко, по лицето й преминаваше сянка, сякаш я бе зашлевил още в първите мигове на събуждането, а това го принуди да се усмихне на свой ред и да я попита дали е спала добре с допълнителна загриженост в гласа, в опит да поправи грешката си.
Повтарящата се досада на този ритуал го накара да стисне зъби и да скочи като на пружина от леглото, сякаш беше спешно нужен някъде, макар всъщност да беше казал на всички в двора, че ще прекара няколко дни със съпругата си в Камбъруел. Предсказуемото взаимодействие между неговото раздразнение и нейната обида беше непоносимо.
— О, ставаш ли? — попита тя, сякаш не го виждаше как намята пелерината около голите си рамене.
— Да — каза той кратко. — Спомних си нещо, което трябваше да свърша в двора. Ще трябва да се върна по-рано.
— По-рано? — Тя не можа да скрие разочарованието в гласа си.
— Да, по-рано — каза той рязко и излезе бързо от стаята.
Беше се надявал да закуси сам, да яхне коня си и да замине, преди прислугата да се размърда, но Ейми скочи от леглото и разбуди всички. Господин и госпожа Скот слязоха тромаво по стълбите: госпожа Скот прикрепваше косата си с игли, докато подтичваше след съпруга си, с госпожа Одингсел зад тях: Робърт чу как токчетата на скъпите обувки на Ейми тракат по дъските на пода, докато тя също бързаше да слезе. Той с усилие докара една усмивка на лицето си и се приготви да повтори лъжите си за пренебрегнати неотложни дела.
Едно по-изтънчено семейство щеше веднага да отгатне простата истина: техният знатен гост не можеше да издържи тук и минута повече. Но за семейство Скот и за тяхната братовчедка Ейми това бе изненада и разочарование, а специално Ейми се тревожеше, че той е претоварен от дворцовите дела.
— Не могат ли да намерят някой друг да го свърши вместо теб? — попита тя, като кръжеше над него с майчинска загриженост и го наблюдаваше как пие ейл и яде хляб.
— Не — каза той, с пълна уста.