Той сведе глава, целуна я по устните и почувства как те се извиха печално надолу под неговите. Снощи, под него, тя му се беше усмихвала, докато я целуваше, беше обвила ръцете и краката си около него и беше шепнала името му, и вкусът й бе толкова сладък.
— Развесели се, Ейми — настоя той, шепнейки тихо в ухото й. — Мразя, когато си тъжна.
— Виждам те толкова рядко — промълви тя настойчиво. — Не можеш ли да останеш? О, моля те, остани, само до вечеря…
— Трябва да вървя — каза той, като я прегърна здраво.
— Бързаш да тръгнеш, за да видиш друга жена? — обвинително каза тя, внезапно изпълнена с гняв — гласът й в ухото му беше като съскане на змия.
Той се отскубна от хватката й.
— Разбира се, че не. Нещата стоят така, както ти казах. Бъди весела! Нашето семейство е във възход. Бъди щастлива за мен, моля те, изпрати ме с усмивката си.
— Стига да ми се закълнеш в честта на майка си, че няма никоя друга.
Той направи гримаса, когато чу натруфения й език:
— Разбира се, кълна се — каза простичко. — Сега се радвай заради мен.
Ейми се опита да се усмихне, макар че устните й трепереха.
— Щастлива съм — излъга тя веднага. — Щастлива съм заради твоите успехи и съм толкова щастлива, че най-после ще имаме къща. — Гласът й затихна. — Ако се закълнеш, че си ми останал верен.
— Разбира се. Защо иначе ще искам да ми създаваш дом? И ще се срещна с теб в дома на семейство Хайд в Денчуърт, след около две седмици. Ще ти съобщя с бележка до госпожа Одингсел.
— Пиши ми — помоли го настойчиво тя. — Обичам, когато ми носят писма от теб.
Робърт я прегърна леко.
— Много добре тогава — каза той, като си мислеше, че това е все едно да успокоява дете. — Ще ти пиша и ще запечатам писмото, и то ще може да стигне до теб и ще можеш сама да разчупиш печата.
— О, аз никога не ги чупя. Повдигам ги от листа внимателно и ги запазвам. Имам цяла сбирка от тях в чекмеджето, където държа кутията си с бижута, от всички писма, които си ми изпращал.
Той се отдръпна при мисълта, че тя пази като съкровище нещо толкова обикновено като восъка, който той използваше за печати, изтича надолу по стълбите и скочи на високото седло на коня си.
Робърт смъкна със замах шапката от главата си.
— Засега ще се сбогувам — каза той мило. — И ще очаквам следващата ни среща. — Беше му непоносимо да я погледне в очите. Хвърли поглед към госпожа Одингсел и видя, че тя беше наблизо, готова да подкрепи Ейми, след като той тръгне. Нямаше смисъл да протака сбогуването. Кимна на спътниците си, те се подредиха зад него, със знаменосеца начело, и потеглиха в тръс; тропотът на конете бе много силен, тъй като към края на пътя улицата се стесняваше.
Ейми ги проследи как си отиват, докато свърнаха зад ъгъла и се изгубиха от поглед. Тя остана в очакване на стъпалата, докато вече не можеше да чува тропота на копитата и подрънкването на сбруите. Дори тогава продължи да чака, да не би той по някакво чудо да размисли и да препусне обратно, за да поиска една последна целувка, или да поиска тя да го придружи. В продължение на половин час след като той бе заминал, Ейми остана близо до входната врата, за в случай, че той се върне. Но той така и не го стори.
Робърт измина дългия път обратно до двора по обиколен маршрут, с главоломна бързина, която подлагаше на изпитание ездаческите умения на придружителите му и издръжливостта на конете им. Когато най-сетне влязоха с тропот в двора на конюшнята на двореца Уайтхол, конете се задъхваха с потъмнели от пот шии, а знаменосецът стискаше зъби от болката в ръцете си, след като беше яздил, държейки юздите с една ръка, в лек галоп, в продължение на почти час.
— За бога, какво толкова го мъчи този човек? — попита той, когато падна от седлото в ръцете на един от спътниците си.
— Похот — каза другият грубо. — Похот или амбиция, или гузна съвест. Това е нашият господар, описан с няколко думи. А днес, като се има предвид, че язди с бясна скорост от съпругата си към кралицата, на първо място е гузната съвест, после амбицията, и след това — похотта.
Щом Робърт слезе, един от слугите му, Томас Блаунт, се изправи от сенките, в които беше приседнал, и пристъпи напред да поеме юздите на коня.
— Има новини — каза той тихо.
Робърт зачака.
— На заседанието на Частния съвет кралицата се нахвърли върху тях с критики заради това, че договорът от Като Камбрези не е успял да върне Кале на Англия, и не е принудил френската принцеса да се откаже от английския герб. Постигнаха съгласие да построят два нови бойни кораба, със събрани суми. Ще бъдете помолен за пари, както и всички останали.