Имаше такива, които намекваха, че Робърт Дъдли е странно допълнение към тази група от родственици или старши съветници, и че може би, тъй като беше участвал в експедицията, изгубила Кале за Англия, не се беше представил като твърде блестящ защитник на кралството.
Освен това — казваха още клюките — планирането на няколко процесии едва ли можеше да направи един човек достоен за най-високия рицарски орден на Англия, особено след като дядо му и баща му бяха осъдени предатели. Как можеше човек като Робърт Дъдли да си спечели такава изключителна чест? Но никой не изричаше такива думи твърде високо. И никой не ги казваше в близост до кралицата.
Цял следобед щеше да има турнири, рицарите щяха да излязат на арената за турнира в костюми и маски, щяха да рецитират остроумни и красиви стихове, за да обяснят ролята си. Празненството щеше да представя мотиви от легендите за крал Артур.
— Камелот ли е това? — обърна се сър Франсис Нолис към Робърт с кротка ирония, на арената, където той наглеждаше окачането на знамената със средновековните гербове. — Омагьосани ли сме?
— Надявам се, че ще бъдете омагьосани — каза приветливо Робърт.
— Защо точно Камелот?
Сър Франсис упорито се правеше, че не разбира.
Дъдли откъсна очи от арената, която тъкмо обвиваха в златотъкан плат, икономично запазен от живите картини по случай коронацията, и използван отново.
— Очевидно е.
— Не и за мен. Кажете ми — изрече умолително сър Франсис.
— Красива кралица — каза кратко Робърт, като отмяташе точките на дългите си, тънки пръсти. — Съвършена Англия. Обединена под управлението на един монарх с магическо въздействие. Никакви религиозни проблеми, никакви брачни въпроси, никакви проклети шотландци. Камелот. Хармония. И обожание на Повелителката.
— Повелителката ли? — запита сър Франсис, като си мислеше за пръснатите из цяла Англия параклиси, посветени на Владичицата, Дева Мария, майка на Иисус, които сега бавно се занемаряваха и рушаха, докато хората в страната биваха убеждавани, че онова, което някога бе същината на тяхната искрена вяра, е грешка, дори ерес.
— Повелителката. Кралицата. Елизабет — отвърна Робърт. — Кралицата на нашите сърца, кралицата на турнира, в своя кралски двор през лятото, владетелка завинаги. Ура за нея.
— Ура за нея — повтори покорно сър Франсис. — Но за какво точно ликувате? Освен ако не е, за да отпразнувате награждаването си с Ордена на Жартиерата — за което ви поднасям най-големи поздравления.
Робърт се изчерви леко.
— Благодаря ви — каза той със сдържано достойнство. — Но поводът не е отбелязването на оказаната ми чест. Той стига по-далеч, далеч отвъд незначителен човек като мен, далеч дори отвъд благородните лордове.
— И докъде стига?
— До цялата страна. До народа. Всеки път, когато организираме жива картина или ден с празненства, той се повтаря и имитира във всеки град и всяко село надлъж и на шир в страната. Не мислите ли, че представянето на идеята, че кралицата е толкова прекрасен владетел, колкото и Артур, им напомня, че е редно да я обичат, почитат и защитават? Че да им се напомни, че тя е млада и красива, и че нейният кралски двор е най-изисканият в цяла Европа, върши добра работа не само в Англия: вестта се разнася навсякъде — до Париж, до Мадрид, до Брюксел. Те трябва да й се възхищават, следователно трябва да признават властта й. Това й осигурява такава безопасност, каквато и договорът на Сесил.
— Виждам, че разбирате от политика — каза сър Франсис. — И че всичко се развива в съгласие със споразумението ни. Че тя трябва да бъде възприемана като обичлива и миловидна, за да бъде обичана, за да се грижат за безопасността й.
— Дай боже — съгласи се Робърт, а после леко изцъка с език в знак на раздразнение, когато един тромав паж изпусна края на топа плат, който държеше, и той се провлече по посипания с пясък под на арената. — Вдигни го, момче! Цапа се!
— А помислихте ли за безопасността й в този ден? — пожела да се увери сър Франсис. — Повечето хора вече са чули, че папата е дал благословията си за покушение срещу нея.
Дъдли го погледна в лицето.
— Не мисля за нищо друго, освен за нейната безопасност — каза той рязко. — Нощ и ден. Не мисля за нищо друго, освен за нея. Няма да намерите по-предан човек на служба при нея. Мисля за нея така, сякаш от това зависи животът ми. Всъщност, животът ми наистина зависи от това.