— Да, ела — каза той, проследявайки погледа й, и я въведе през вратата.
Красиво легло с балдахин заемаше по-голямата част от стаята: имаше молитвен стол в ъгъла, лавица с малка сбирка от книги, лютня. Шапката му с пера беше на леглото, пелерината му — отзад на вратата.
— Никой ли няма да влезе? — попита го тя задъхано.
— Никой — увери я той, а после затвори вратата и плъзна тежкото желязно резе.
Обърна се към нея. Тя тръпнеше от очакване, страх и усилващо се желание.
— Не бива да имам дете — изтъкна тя.
Той кимна.
— Знам. Ще се погрижа за това.
Тя все още изглеждаше притеснено:
— Как можеш да си сигурен?
Той пъхна ръка във вътрешния джоб на жакета си и измъкна кондом, направен от овчи пикочен мехур, зашит с мънички бодове, и поръбен с панделки.
— Това ще те пази.
Разкъсвана между нервността и любопитството, тя се изкикоти:
— Какво е? Как действа?
— Като броня. Ти трябва да бъдеш мой оръженосец и да ми го поставиш.
— Не мога да си позволя да имам синини на място, което моите дами могат да видят.
Той се усмихна:
— Няма да оставя нищо повече от отпечатък на устните си върху теб. Но отвътре, Елизабет, ще гориш, обещавам ти.
— Малко се страхувам.
— Моята Елизабет — каза той тихо, пристъпи към нея и свали бонето. — Ела при мен, любов моя.
Буйната й червена коса се спускаше като водопад около раменете. Робърт хвана шепа кичури и ги целуна, после, когато тя обърна изпълненото си с възторг лице към него, я целуна право по устата.
— Моята Елизабет, най-сетне — повтори той.
След броени мигове тя беше потънала в някакъв чувствен блян. Винаги си беше представял, че ще бъде отзивчива, но под умелите му ръце тя се протягаше като котка, отдавайки се на удоволствието. Беше пламенна и страстна: не показа дори намек за срам, когато той я разсъблече напълно и я положи на леглото си, а протегна ръце да го приеме. Когато гърдите му се притиснаха към лицето й, той се усмихна, щом откри, че е трескава от желание, но после, в прилива на желанието си, сам изгуби представа къде се намира. Искаше да докосне всеки сантиметър от кожата й, да целуне връхчето на всеки от пръстите й, всяка трапчинка, всяко потайно кътче на тялото й. Обръщаше я в една посока, после — в друга, като докосваше, вкусваше, ближеше, опитваше, докато тя извика високо, че трябва, трябва да го има, и тогава най-сетне той си позволи да влезе в нея и видя как клепките й изпърхват и се затварят, а устните й с цвят на роза се усмихват.
Беше неделя. Лизи Одингсел, лейди Дъдли, семейство Хайд и всички техни слуги бяха насядали заедно в енорийската църква: семейство Хайд и техните гости — в оградения с високи стени семеен трон, слугите — подредени в строг ред според положението си зад тях, жените — първи, а мъжете — отзад.
Ейми беше на колене, приковала очи в отец Уилсън, докато той вдигаше нафората към тях, подготвяйки Светото причастие пред цялото паство, в подчинение пред новите нареждания, макар че никой епископ в страната не бе ги приел, и повечето от тях бяха или в Тауър, или в затвора „Флийт“. Самият оксфордски епископ Томас беше избягал в Рим, преди да успеят да го арестуват, и епархията беше свободна. Нямаше кандидати за нея. Никой верен Божи човек не искаше да служи в еретичната църква на Елизабет.
Погледът на Ейми бе възторжен, устните й безмълвно се движеха, докато го гледаше как благославя нафората, а след това им нарежда да излязат напред, за да вземат причастие.
Като човек, който ходи насън, тя тръгна напред заедно с останалите, и сведе глава. Късчето нафора лепнеше върху езика й, докато тя затваряше очи и знаеше, че поема късче от самото тяло на живия Христос — чудо, което никой не можеше да отрече или обясни. Тя се върна на скамейката си и отново сведе глава. Прошепна молитвата си: „Боже Господи, изпрати го обратно при мен. Спаси го от греха на амбицията и от греха, чието олицетворение е тази жена, и го изпрати обратно при мен“.
След като службата свърши, отец Уилсън се сбогува с енориашите си при покритата порта на църковния двор. Ейми улови ръката му и му заговори тихо, така че да я чуе само той:
— Отче, искам да се изповядам, и да изслушам литургията по правилния начин.
Той се сви уплашено и се огледа към семейство Хайд. Никой освен него не беше чул изречената шепнешком молба на Ейми: