Сесил се усъмни в честната й дума, когато тя седна в кралската ложа с изглед към арената и той видя как очите й обхождаха ездачите, търсейки Дъдли, колко бързо тя различи знамето му с мечката и боздугана, когато видя, че Дъдли носеше шал с цвета на розова роза, точно като роклята на кралицата, безспорно неин, преметнат дръзко на рамото му, където всички можеха да го видят. Видя, че тя се изправи на крака, ужасено прикрила устата си с ръка, когато Дъдли препусна по арената, видя как аплодираше победите му, дори когато той събори от седлото Уилям Пикъринг, и как, когато той дойде до кралската ложа и тя се наведе над парапета и го короняса със собственото си венче от рози за това, че бе станал победителят на деня, тя се наведе толкова ниско и му зашепна така усмихнато, че почти го целуна по устата.
Но въпреки всичко това тя настани посланика на Хабсбургите, Каспар фон Бройнер, в кралската ложа до себе си, поднасяше му деликатеси, подбрани от нея самата, положи длан на ръкава му и вдигна очи и се усмихна в лицето му, и — всеки път, когато се дуелираше някой друг освен Дъдли — го обсипваше с въпроси за ерцхерцог Фердинанд, като му даде да разбере съвсем ясно, че отказът й на неговото предложение за женитба по-рано същия месец, е бил нещо, за което тя започваше да съжалява, дълбоко да съжалява.
Каспар фон Бройнер, очарован, объркан, и с доста замаяна глава, можеше само да си помисли, че Елизабет най-после се вразумява и ерцхерцогът ще може да дойде в Англия да се срещне с нея, и да се оженят до края на лятото.
На другата вечер Сесил беше сам, когато на вратата се потропа леко. Слугата му отвори вратата.
— Пратеник със съобщение.
— Ще го приема — каза Сесил.
Мъжът почти падна в стаята, с отмалели от умора крака. Отметна качулката си назад и Сесил позна най-доверения човек на сър Никълъс Трокмортън.
— Сър Никълъс ме изпрати да ви съобщя, че кралят е мъртъв, и да ви дам това. — Той подаде измачкано писмо.
— Седнете. — Сесил му махна с ръка да се настани на едно ниско столче до огъня, и разчупи печата на писмото. Беше кратко, и набързо надраскано:
„Кралят почина, днес, на десети. Бог да даде покой на душата му. Младият Франсоа твърди, че е крал на Франция и Англия. Моля се Богу вие да сте готови, а кралицата — решителна. Това е катастрофа за всички ни.“
Разхождайки се в градината на Денчуърт, Ейми откъсна няколко рози заради сладкия им аромат, и влезе в къщата през кухненската врата да намери някаква връв, за да ги завърже на китка. Когато чу името си, тя се поколеба, а после осъзна, че готвачката, кухненската прислужница и момчето, което въртеше шишовете за печене на месо, говореха за сър Робърт.
— Беше рицар-защитник на самата кралица, носеше знака на благоволението й — разказваше с наслада готвачката. — А тя го целуна по устата пред целия двор, пред цял Лондон.
— Бог да ни е на помощ — каза набожно кухненската прислужница. — Но тези важни дами могат да правят каквото им е угодно.
— Обладал я е — предположи момчето, което въртеше шишовете. — Правил е любов със самата кралица! Ето на, това се казва мъж!
— Тихо — каза готвачката на мига. — Не ти е работа да клюкарстваш за по-достойните от теб.
— Татко ми така каза — зашити се момчето. — Ковачът му казал. Рекъл, че кралицата се държала с Робърт Дъдли като истинска блудница. Че се преоблякла като прислужница, за да го намери, и че той я обладал в сеновала, и че конярят на сър Робърт ги заварил, докато го правели, и сам казал на ковача, когато дошъл тук миналата седмица да донесе кесията на милейди.
— Не! — възкликна кухненската прислужница, приятно скандализирана. — Не и върху сеното!
Бавно, като придържаше роклята си на една страна, за да не шумоли, едва дишайки, Ейми се дръпна назад от кухненската врата, тръгна обратно по каменния коридор, отвори външната врата, така че да не изскърца, и излезе обратно в горещата градина. Розите, незабелязани, паднаха от пръстите й, тя тръгна бързо надолу по пътеката, а после затича, без посока, с бузи, пламнали от срам, сякаш именно тя беше опозорена от клюките. Бягаше далеч от къщата, извън градината, през ниските храсти, през горичката, а къпините късаха полата й, камъните раздираха копринените й обувки. Бягаше, без да спре да си поеме дъх, пренебрегваше болката в ребрата си и натъртените си крака, тичаше, сякаш можеше да избяга от образа в ума си: Елизабет като разгонена кучка, наведена в сеното, с червени коси, прибрани под боне, с тържествуващо бяло лице, и Робърт, усмихващ се със съблазнителната си усмивка, влизащ грубо в нея като разгонено куче, изотзад.