Роджър Зелазни
Любовта е имагинерно число
Би трябвало да знаят, че не могат вечно да ме държат окован. И навярно са знаели, затова Стела никога не ме напускаше.
Лежах и я гледах, изпънал ръка над главата й, над разчорлените руси къдрици, обрамчващи спящото й лице. За мен тя беше нещо повече от съпруга — беше тъмничар. Колко сляп съм бил, та да не го осъзная по-рано!
Но тогава какво ли още ми бяха сторили?
Бяха ме накарали да забравя кой съм.
Бях като тях, но не един от тях, затова ме бяха приковали към това време и място.
Бяха ме накарали да забравя. Бяха ме оковали с любов.
Изправих се и последните вериги рухнаха от мен.
Самотен лунен лъч падаше върху пода на спалнята,. Прекрачих през него към закачените си дрехи.
Нейде в далечината свиреше тиха музика. Тя беше причината. Толкова отдавна не бях чувал тази музика…
Как ме бяха пленили?
Онова мъничко кралство преди векове, някакво Другаде, където дадох на хората барута… Да! Това бе мястото! Бяха ме пленили там с другоземската ми монашеска качулка и класическия ми латински.
Сетне изтриване на паметта и приковаване към Друго време.
Тихичко се изкикотих, привършвайки с обличането. Колко дълго бях живял на това място? Четиридесет и пет години по памет — но колко от спомените бяха фалшиви?
От огледалото в хола ме погледна мъж на средна възраст, леко напълнял, с оредяла коса, червена спортна риза и черни панталони.
Музиката се засилваше, музиката, която само аз можех да чуя: китари и равномерно думкане на кожен барабан.
Ах ти, мой различен барабанчико! Можете да ме ожените за ангел, но пак няма да ме направите светец, приятели!
Отново станах млад и силен.
После слязох по стъпалата във всекидневната, отидох до бара, налях си чаша вино и отпих от него на бавни глътки, докато музиката достигна пълната си мощ, сетне пресуших чашата на един дъх и я запокитих на пода. Бях свободен!
Обърнах се да си тръгвам и чух отгоре шум.
Стела се е събудила.
Телефонът иззвъня. Висеше на стената и звънеше, звънеше, докато накрая не издържах.
Вдигнах слушалката.
— Пак го направи — изрече онзи отдавна познат глас.
— Не закачайте жената — казах аз. — Не можеше да ме пази непрекъснато.
— По-добре ще е да не мърдаш оттам — заяви гласът. — Така ще спестиш много неприятности и на себе си, и на нас.
— Лека нощ — отвърнах аз и затворих.
Слушалката щракна около китката ми и шнурът се превърна във верига, прикована към халка на стената. Детски номера!
Чух как горе Стела се облича. Направих осемнадесет стъпки настрани от Там, към мястото, където люспестата ми лапа с лекота се изплъзна от омотаните около нея лиани.
После пак се върнах във всекидневната и излязох през вратата. Трябваше ми кон.
Изкарах от гаража откритата спортна кола. Тя беше по-бърза от другата. Сетне поех по нощната магистрала и в небето отекна тътен.
Неуправляем двумоторен самолет се носеше с бръснещ полет. Настъпих спирачката, той отмина, отнасяйки върховете на дърветата и телефонни жици и се разби насред улицата една пресечка по-напред. Рязко свърнах в пресечката и изкочих на успоредна улица.
Щом искаха да играят по този начин, добре — и аз не съм съвсем бос в това отношение. Но все пак се радвах, че те започнаха първи.
Подкарах към полето, където по-лесно можех да устоя на напора им.
В огледалото просветнаха фарове.
Те?
Твърде рано.
Или просто някоя друга кола се движеше в същата посока, или беше Стела.
Предпазливостта, както казва гръцкия хор, е по-добра от безрасъдството.
Превключих, но не скоростите.
Летях стремглаво с по-ниска, по-мощна кола.
Отново превключих.
Пак кола, но воланът беше отдясно и карах в лявото платно.
Още веднъж.
Без колела. Колата се носеше на въздушна възглавница над старо разнебитено шосе. Отминаващите сгради бяха метални. Не виждах нищо построено от дърво, камъни или тухли.
На дългия завой зад мен се появи двойка фарове.
Изключих светлините и превключих пак, и пак, и пак.
Стрелнах се високо над необятно мочурище и по нишката на дирята ми като мъниста се нижеха свръхзвукови гърмежи. Ново превключване и вече летях ниско над обгърнати в изпарения земи, където огромни влечуги протягаха шии като бобени стръкове от тинестите локви. Слънцето се извисяваше над този свят подобно на оксижен сред небето. С усилие на волята овладях непокорната машина и зачаках преследвачите. Не се появяваха.
Отново превключих…
Черната гора достигаше почти до подножието на хълма, върху който се издигаше старинен замък. Яздех летящ грифон и бях облечен в одеждите на воин-маг. Накарах звяра да се приземи сред гъсталака.