— Превърни се в кон — заповядах аз и добавих нужното вълшебно слово.
След миг яздех черен жребец и препусках по лъкатушна пътека из мрачната гора.
Трябваше ли да остана тук и да се сражавам срещу тях с магия, или да се прехвърля и да ги изчакам в някой свят, където господства науката?
Или да поема по обиколен път към някое далечно Другаде с надеждата да се изплъзна окончателно?
Отговорът дойде сам.
Зад гърба ми се раздаде конски тропот и от гората изскочи рицар, яхнал строен жребец, носеше бляскави доспехи и на щита му личеше червен кръст.
— Прекалено далече стигна — каза той. — Спри се!
Вдигнатият му меч беше злокобно лъскаво оръжие, докато го превърнах в змия. Тогава я изтърва и тя се шмугна в гъсталака.
— Какво каза?
— Защо не се откажеш? — запита той. — Присъедини се към нас или остави безплодните опити.
— Защо ти не се откажеш? Напусни ги и се присъедини към мен. Заедно можем да променим много времена и места. Имаш талант и квалификация…
Той вече се бе приближил и се хвърли напред, опитвайки се да ме повали от коня с ръба на щита си.
Вдигнах ръка, конят му се препъна и го метна в праха.
— Където и да отидеш, по петите те следват епидемии и войни! — изпъшка той.
— Всеки прогрес се заплаща. Говориш за болките на растежа, не за крайния резултат.
— Безумец! Прогрес не съществува! Поне не такъв, какъвто си представяш! Каква полза от всички тия машини и идеи, които пръскаш из обществата им, щом не променяш самите хора?
— Мисълта и механизмите вървят напред, хората ги догонват по-бавно — казах аз, слязох от седлото и пристъпих към него. — Вие не искате да постигнете нищо друго, освен едно безконечно Средновековие във всички сфери на битието. И все пак съжалявам, че се налага да го сторя.
Измъкнах кинжала от ножницата и го забих в отвора на забралото, ала шлемът беше празен. Той бе избягал на някое Друго място и тъй още веднъж ми доказа колко е безмислено да спориш с етичните еволюционисти.
Яхнах жребеца и препуснах.
След време изодзад отново долетя конски тропот.
Пак изрекох заклинание и се прехвърлих на строен еднорог, който ме понесе като мълния през прачната гора. Но потерята продължаваше.
Накрая излязох на малка поляна, сред която бе струпана древна каменна грамада. Усетих, че тук се крие велика мощ, затова скочих на земята, освободих еднорога и той бързо изчвзна сред дърветата.
Изкатерих се по грамадата и седнах на върха. Запалих пура и зачаках. Не бях допускал, че ще ме открият толкова скоро и това ме подразни. Тук щях да посрещна преследвача.
На поляната изскочи изящна сива кобила.
— Стела!
— Слизай оттам! — изкрещя тя. — Готови са да щурмуват всеки момент!
— Амин! — казах аз. — Чакам ги.
— Те са повече и по-силни! Винаги са били! Ще загубиш пак, и пак, и пак, докато упорстваш в борбата. Слез и ела да бягаме. Може би още не е късно!
— Аз да отстъпя? Та аз съм обществена необходимост. Без мен тутакси биха загубили смисъла на кръстоносния си поход. Помисли каква скука…
От небето се стовари мълния, но могилата ми я отклони и тя опърли близкото дърво.
— Започнаха!
— Тогава бягай, момиче! Битката не е твоя.
— Ти си мой!
— Ничий не съм! Принадлежа само на себе си! Не го забравяй!
— Обичам те!
— Ти ме предаде!
— Не. Казваш, че обичаш човечеството…
— Обичам го.
— Не ти вярвам! Не може да го обичаш след всичко, което му стори!
Аз вдигнах ръка.
— Прокуждам те от Сега и Тук!
И отново бях сам.
Мълнии се посипаха и ожариха земята наоколо.
Размахах юмрук.
— Няма ли някога да ме оставите? Дайте ми поне един век спокойно да поработя и ще ви покажа свят, какъвто не сте сънували!
Вместо отговор земята се затресе.
Сражавах се с тях. Хвърлях мълниите обратно в лицата им. Когато налетяха вихри, преобърнах ги наопаки. Но земята продължаваше да се тресе и в подножието на грамадата зейнаха пукнатини.
— Не се крийте! — крещях аз. — Елате един по един и ще ви покажа каква мощ владея!
Но земята се разтвори и грамадата рухна.
Сгромолясах се в мрак.
Бягах. Бях превключил три пъти и сега бях космато създание, а глутницата виеше по петите ми и очите им пламтяха като огнени фарове, зъбите лъщаха като мечове.
Провирах се сред мрачните корени на смокиня и дългоклюнести кресльовци човъркаха да докопат люспестото ми тяло…
Стрелнах се с крилете на колибри и дочих писъка на ястреб…
Плувах в тъмнина и отнейде се пресегна пипало…
Предавах точки и тирета на къси вълни…
Запращяха смущения.
Падах и всички те бяха наоколо.
Бях уловен като риба в мрежа. Бях впримчен, вързан…