— Знаете ли, че Джейми дори не си взема отпуск, за да дойде тук? Шефът му никога не знае къде е. Има страхотна работа, а?
Групата единодушно се съгласи с преценката й. Разговорът се прехвърли към по-важна тема, когато победителят в състезанието по забиване от предишната нощ (състезателите залагат по 5 долара и първият, целунал човек от противоположния пол, прибира печалбата) се довлече вкъщи с неприлично облекло единайсет часа след нас. Докато разпитът беше в разгара си, аз се замислих за служебния риск, който бях поел, за да се насладя на това изискано посещение. Непозволеното отсъствие от търговския район беше основание за незабавно уволнение. Току-що бях утроил вероятността да бъда уволнен.
При втората сутрешна бира ми дойде наум, че в следващия доклад за разходите ми щеше да има твърде малко парично движение. По-специално нямаше да има никакво от сряда до петък — сигурен предупредителен сигнал. Дистрибуторите обикновено изкарваха ден-два без разходи — не носехме обяд всеки ден, а и пред много кабинети паркингите бяха без такса, но беше рядкост да минат три дни без някакъв разход някъде. Фактът, че от два дена бях в Ню Джърси не помагаше на харчовете ми в Индиана.
Накрая енергийното ни ниво се вдигна и започнахме да правим по няколко неща едновременно — обядвахме и играехме бейзбол, докато пиехме. В два следобед изпратих по гласовата поща задължителния разказ за успех, който вероятно звучеше по-щастливо от всякога, и преди да мигна, стана четири. Внезапно осъзнах, че ми трябва нещо конкретно, за да удостоверя, че съм бил в Индиана. Имах нужда от касова бележка, а си беше доста трудно да се сдобиеш с касова бележка от Индиана, когато в петък в четири следобед си в Ню Джърси. Кой в Саут Бенд можеше да вземе една вместо мен? След като няколко минути превъртах умствения си класьор за визитки, се спрях на Брайтън — единственият от Индиана, за когото знаех, че няма какво да прави в четири следобед.
Мой приятел от Нотр Дам, Брайън наскоро бе отстранен от длъжността защитник на „Индианаполис Колтс“ и се върна в Саут Бенд, за да бъде с годеницата си, студентка по право. Тъй като тя вечер работеше като сервитьорка в местен ресторант, неговият график бе подходящ, за да ме измъкне от кашата. Обаждането ми го хвана на излизане от фитнеса.
— Пич, имам нужда от малка услуга.
Брайън мълчаливо ме изслуша и замълча, преди да ми отговори със смях. Почти го виждах как недоверчиво клати глава.
— Мътните те взели, Райди. Ти сериозно ли?
Уверих го, че съм сериозен и че ще бъде почерпен с няколко големи питиета при завръщането ми.
— Искаш само да карам до Елкхарт и обратно? — попита той имайки предвид градче на трийсет километра и на три изхода източно от Саут Бенд.
— Точно така, човече! — казах, поемайки бира като поздрав от Морийн. — Благодаря ти!
Когато се прибрах вкъщи и проверих пощенската си кутия, върху сметките и списанията имаше две бели листчета с надпис ПЪТНА ТАКСА ИНДИАНА. Всяко струваше по 75 цента, но за мен те бяха безценни. Изпратих ги със следващия си доклад за разходи, като внимавах да няма друга такса на същата стойност, за да избегна разкриването на схемата ми. Какво имате предвид като казвате, че не съм работил? Имате бележки за пътни такси, нали?
Краткото пътешествие ми струваше 20 долара за бира, но си заслужаваше парите. Оттогава започнах да усъвършенствам уменията си. Компютърните експерти ще ви кажат, че за да изградите успешна система за защита, трябва да се запитате:
— Как щях да проникна, ако бях хакер?
Като разсъждавах по този начин, си зададох същия въпрос:
— Ако аз бях шериф Роско П. Колтрейн и работата ми беше да хващам мързеливите, подозрителни момчета като мен, какво бих търсил, за да ги улича?
Отговор: лесни за получаване и невъзможни за оспорване касови бележки като онези, които струват по-малко от долар и имат маркировка за час от някой паркинг или телефонна кабина. Ух!
Трябваше да намеря начин да получавам касови бележки за по-високи такси. Това беше проблем — не относно намирането им, а относно начина на плащане. Ако аз например представех на шефа си квитанция за плащане в брой на каквото и да е на стойност 50 долара, мислите му щяха да започнат да се лутат: „Защо не си използвал кредитната си карта?“. Дори Брус да одобреше разхода, надзирателите от Главното управление със сигурност щяха да задават въпроси.
Ясно е, че най-неоткриваемият начин да се документират разходите, направени докато аз не работя, бе някой друг да използва в Индиана служебната ми кредитна карта Американ Експрес. За нещастие, това криеше рискове: дори Брайън или някой друг от приятелите ми да се съгласеше да купи нещо с картата, служителят в магазина можеше да поиска лична карта. Съучастниците ми обясниха, че възможността да попаднат в затвора донякъде ги е разубедила да ми помагат.